Чуваше тежките му стъпки зад себе си. Все по-бързи и по-бързи. Вече я настигнаха. Тогава се обърна и му изкрещя. Чудовището я сграбчи и задърпа към тъмното. Колкото и да се съпротивляваше, силите я напускаха. Замята се като птица , хваната в мрежа. Опита да се отдръпне максимално от него, за да не усеща дъха му, пропит с алкохол и цигари. Ръцете му вече шареха по тялото й... Тогава изведнъж усети, че изродът отпуска хватката си и полита някъде встрани на паважа. Усетила се свободна, хукна презглава към дома си. Беше съвсем близо. От другата страна на парка. Трепереща, завъртя ключа и хлопна зад себе си желязната врата... После , под душа, все още изплашена до смърт, премисляше случилото се. Спомняше си лицето на своя неочакван благодетел. Беше го зърнала с крайчеца на окото си. Беше видяла и онази гад да се гърчи. Но ги бе зарязала и двамата. Сигурно заради инстинкта си за самосъхранение. А и отсега нататък щеше да бъде по-предпазлива и нямаше да приема така доверчиво света. Който се оказваше, че може да бъде враждебен...
   На другия ден нейният неочакван спасител я настигна. Живееха на една и съща улица. Сети се. Познаваше този мъж. Бе женен. Понякога го бе виждала със семейството му. Той й подхвърли, че не трябва да се прибира сама по тъмното. А тя, каквато си бе вироглава, троснато му отвърна да не приказва, а да вземе да я изпраща. Онзи ококори очи. Сигурно бе очаквал някакви благодарствени думи. Но си беше кавалер по душа и прие насериозно казаното. Така започна тяхната връзка. Е, силно изречено, защото само я изпращаше до дома й, а после се прибираше при семейството си. Понякога се виждаха в кварталното кафене. Той , седнал с детето си. Тя - седеше с приятелки. Поглеждаха се и се разбираха с поглед. Утре пак ще вървят един до друг. Заедно. По едно време местните клюкарки подозрително взеха да ги одумват. Следяха ги и ги разпъваха на кръст. Задъвкаха ги, но после се отказаха. Видяха, че пътеките им стигаха само до външните заключени врати. Нямаше нищо интересно и обърнаха очи към следващата подозрителна двойка. В това се състоеше жалкото им ежедневие. А двамата все се срещаха в кафенето. Вече сядаха на една маса. Тя се заиграваше с малкото му дете. Хрупаха заедно любимите й захаросани бадеми. Приказваха си смешни истории. И на двамата им бе приятно. Тя се усещаше защитена и обичана. Той бе приел ролята на покровител. Даже дори когато съпругата му намекна веднъж-дваж за тази история, той й разказа накратко за случилото се. Така и тя прие странното приятелство. Та нали така добре го познаваше... Само едно не можеше да знае. Че понякога любовта може да пламти тихо в мъжкото сърце. И тя да е отправена към друга...
    Мина време. Неговото момиче се омъжи. Подари й голям бял мечок. Така приличащ на него - непохватен и тромав. После срещите им намаляха. Така си беше. Защото животът беше и приятел, и враг. Събираше. Но и разделяше. На кафенето идваха рядко. Но когато се виждаха, сядаха един до друг на барчето. Вече бяха пораснали. Той - поостарял. Тя - вече зряла жена. Пак се разсмиваха  с вицове. Пак се черпиха с бадеми. Но понякога , допряла се неочаквано до силното му рамо, усещаше замайване и този неясен трепет, който й подсказваше, че никак не й е безразлично. Тогава й се искаше да падне в ръцете му, а той да прави с нея това, което го е научила природата. Но...имаха си някакви принципи. Които спазваха. Тя за него си оставаше онова изплашено момиченце, с което съдбата го бе запознала при странни обстоятелства. И не можеше да й посегне. Имаше я като скъп диамант, който бе открил сред хиляди обикновени камъчета. А тя си го имаше като най-добрия човек, когото познава...
    И така минаваха годините. До онзи страшен момент... Обикновено мъжете към петдесет хич не си обръщат внимание на здравето. Мислят си , че ще са вечно млади, а ЕГН-то си казва своето. Нейният покровител и семейството му почиваха всяко лято в малко крайморско градче. Сам се бе хвалил пред нея, че е плувал разстоянието между двата бряга на залива, което беше май повече от хиляда метра. Но този път бил фатален. Какво е станало - сърцето ли не бе издържало, нещо друго ли се бе случило - не се разбра. Така и не намерили тялото... Изплака си очите по него... Не можа да отиде на помена. Как се прави ли?... Влиза се навътре в морето с лодка на предполагаемото лобно място, и се хвърлят венци от цветя, които наблюдаваш как бавно потъват надолу във водната бездна...
   Като отмина време, сама отиде на онзи висок бряг. Дълго стоя, вперила очи натам, в необятната морска шир, която бе се превърнала неочаквано във вечен покров... Знаеше, че винаги ще й липсва неговото,,Как си?,, и ,,Как мина твоят ден?,,. Та нали всеки имаше нужда от грижа. Изказана даже само с дума. Само с поглед... Къде бяха сгрешили? Та така бяха наказани... Може би като другите трябваше да се срещат тайно, по тайни квартири и хотелски стаи... Съдбата раздаваше своите карти и подсказваше своите знаци, но хората бяха неуки и не умееха да ги разчетат...
   Мислено отправи своето ,,сбогом,,... Вятърът се заигра с роклята й. Целуна коленете й. Разроши косите й. Обгърна раменете й. И се запиля нанякъде... А после градът я посрещна с многобройните улици. Тълпата я поде като река и я приюти в себе си...
   А иначе наоколо животът продължаваше...        
  

            /В памет на един мой близък/
                injir
               26.10.14

Моите съболезнования . Животът е кратък и непредвидим..."Съдбата раздаваше своите карти и подсказваше своите знаци, но хората бяха неуки и не умееха да ги разчетат"... така сме всички.

Такъв е животът - път към смъртта...

Проблемът е в начина на споделянето му? Съжалявям...За загубата...

Благодаря за прочита. Това бе моят начин да си спомня за тези, които са ни напуснали.

(вкусотия) си написала...., колкото и да е трагична.
Размислите за тези които ни напуснаха, обикновено остават в нас, без никакъв отговор, а сълзите и мъката остават във вечността и тъгата...
Пресечени от съдбата ще се питаме отново и отново,,къде е онова, което казват, че ние споделяхме всичко в животът ни па макар и да е било само с поглед...?"
Докосна ме разказа ти Ми...
Сърдечни поздравления за написаното!

Аip! Сходни мисли имаме...

Хареса ми разказът... Човешки съдби!
Б.