Разликата между либийците и другите граждани с арабска националност се долавя на равнище мислене. Социалистическата джамахирия е изтребила у средностатистическия либиец гените на крадливото лакейство, върху които се крепи цялата туристическа индустрия в съседен Египет. Либиецът се държи гордо, крачи с достойнство, не обича да го разглеждат с любопитство и не изпитва преклонение към чужденците.
От принципност не приема долари и заради местната валута е готов да пожертва моментната си изгода. Либийците не завиждат на европейците - нямат сериозни причини за това. Стандартът в Либия е съпоставим, дори надхвърля жизненото равнище в току-що приетите в Евросъюза балтийски държави. Така е, ако пресметнем всички параметри на равнището на живота. На предишния либийски живот.
Муамар Кадафи дълги години дотягаше на световната общност със своя “либийски социализъм”. Честно разпределяше сред хората “петролната рента” - сиреч подкопаваше един вид “устоите на капиталистическото стопанство”. Стана ясно, че ако тая прословута рента се разпределя честно, може да се постигнат смайващи резултати.
Съдете сами: Всяко либийско семейство получава годишно общо 1000 долара от дотации. Помощта за безработица е 750 долара. Заплатата на една медицинска сестра с най-ниска квалификация е 1000 долара.
Разбрахте ли сега защо украинските лекари гастарбайтери вече второ десетилетие заминават да работят в Либия? Медицината там впрочем е безплатна. Помощта при раждане на дете е 7000 долара. Всяко ново семейство получава при сключването на брак 64 000 долара за покупка на жилище. Както ни разказаха, парите стигат за скромна къщичка от 150 квадратни метра - с издълбан кладенец, климатична сплит система, сателитна чиния и прокаран ток. Електричеството в Либия е безплатно. Напълно.
А къщичките са толкова евтини, защото сделките с недвижими имоти, които са си чиста спекулация с жилища, в Либия са забранени и се наказват. Инак местните мошеници да са надули отдавна с парите от петрола такъв спекулативен балон от недвижимости, че къщичка в Либийската пустиня щеше да струва колкото богаташка вила в Испания или двустаен апартамент в Бибирево (един от най-зелените райони на Москва, б. пр.). Образованието е безплатно, наеми не се плащат изобщо. Пътищата са идеални. Пред очите ми и срещу десетте ми динара резервоарът на бемвето 7-мица бе напълнен догоре, дори ми върнаха ресто. Десет динара са около 100 рубли (3,54 долара, б. пр.). Между другото, държавата покрива 50 на сто от цената на новозакупен автомобил. Компенсираше я всъщност до неотдавна...
Либийски лекар професор взе на автостоп журналистите от “Комсомолская правда” край независимия революционен пресцентър и ни откара до таксиметров център. Без да ни иска пари - просто желаеше да си поприказва с хора от далечна Русия, да им помогне да наемат кола до границата. 
Професор Халил, който знае добре английски, изрече печални и мъдри думи за революцията: “Аз съм на 55 години и през 42 от тях Кадафи бе на власт. Той седя на трона прекалено дълго. И тези хора (професорът посочи група младежи с “революционни” знамена) - те се надяват да стане по-добре. Сега обаче ще става все по-зле. Младежта ще трябва да отвиква от сития живот...”
Ако съдим по думите на професора, днешната “сита революция” може би иде оттам, че младежта - най-борбената част от либийското население, - е разглезена и затънала в поквара. Тези млади мъже с автомати не са имали нужда да се бият за място под слънцето. Още от деца са привикнали с мисълта, че ще получат почти всичко безплатно. Било им е скучно. Пък и нали вместо тях работели гастарбайтери от целия африкански континент?! Онези, които се канят да преформатират Либия, откриха сред тях доброволни помощници.
Картината на бъдеща Либия в общи линии вече се очертава. Световната общност не прибегна до пряка интервенция, просто спря войските на Кадафи на условната граница, отвъд която се простират петролните райони. Виждаме така наречения косовски сценарий - със съответните корекции, защото на Балканите няма петрол. Само дето Косово е държава, издействана с хитрини, и разчита изцяло на дотации, а “революционната” част от Либия със сигурност ще може да се издържа самостоятелно. Най-вероятно обаче - колкото да има брашно за питки. Нищо повече. 
Хората ще трябва завинаги да се простят с чудесните изненади на “либийския социализъм”. Петролните компании не се занимават с благотворителност, а техните топмениджъри никак не обичат рентабилността на добива да спада.
Както всички знаят, по време на първото затопляне в отношенията със Запада Кадафи се канеше да преразгледа условията на петролните договори, сключени от Либия в началото на 90-те години на 20 в. Мина време оттогава и Кадафи сметна, че петролният бизнес достатъчно се е нагушил от либийския нефт. И че няма да е зле, ако либийският народ взема не 50 на сто от добивания петрол, а цели 80 %.
Либийският полковник, уви, не бе наясно, че хората от бизнеса с горива нямат “център за ситост” в мозъка. Самият полковник обаче имаше такъв център. Имаше и съвест, и обич към своя народ. Имаше дори своя Идея - създаването на федерация от арабски държави, която да брани интересите на своите народи. Народните интереси - не тези на клановете и на елитите. 
Едно-единствено нещо липсваше у полковника - алчност. Това страшно пречеше човек да се спогажда и договаря с него, а в крайна сметка погуби и Кадафи, и процъфтяващата му страна.
Междувременно оттатък египетската граница се изви многохилядна опашка от автомобили. Дочакали затишие, гастарбайтерите решиха да се върнат обратно в Либия. Те дори не подозират, че скоро ще им се наложи да се конкурират с местните жители.