Георги Марков 
Задочни репортажи за България (4

Много пъти съм си мислил, че едно нещо трябва да се признае на съвременните източноевропейски режими: фантастичната им способност да поощряват, развиват и усъвършенствуват лошото у човека. Едва ли някога преди хората са били свидетели на по-съвършена и по-ефектна методология за освобождаване на човека от всякакви нравствени задръжки, от чувство за отговорност и превръщането му в постоянен инкубатор на злина. Никой преди не е предлагал такава съвършена школа за създаване на черни души. И пак всичко започна с насаждането на култопоклонничество, на преклонение и боготворене на хора, които отъждествяваха сами себе си с партията, страната, света и дори смисъла да се живее. Веднъж щом като изплашеният и тероризирай човек е доведен до състояние да падне на колене и да извика „Ти си всичко, аз съм нищо!“, самият факт на самоотхвърлянето, на самооплюването не само спасява от терора, но и внезапно открива хоризонтите на нов, странен вид свобода. Отрекли независимостта, силата и красотата на собствения си ум и собствения си характер и попаднали в мъртвото течение на култаджийската власт, хората получават свободата да не мислят, да не разбират, да не възразяват, да не протестират, а да приемат всичко като предопределена даденост. Дотогава, докато пеят „Осанна“ на вожда, те са свободни от отговорности за това, което вършат, дотогава, докато следват партийната линия, те притежават доживотни индулгенции за опрощаване на възможните и вероятните грехове.

Тъкмо в това — ОСВОБОЖДАВАНЕТО ОТ ЧУВСТВОТО ИМ ЗА СОБСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ, аз виждам едно от най-големите поражения, нанесени на хората у нас от комунистическото култаджийство. Сигурно всяко нормално човешко същество притежава някакво инстинктивно чувство за отговорност спрямо това, което прави. Отговорността е спрямо собствената съвест, която в най-голяма степен отразява обществената съвест. И тъй като култът и партийната идеология превръщат обществената съвест в диалектически променлива безскрупулност, индивидуалната съвест губи своя обществен заряд и чувството за отговорност неспасяемо изчезва. Така у нас се стигна до извършването на най-черни злини в името на Сталин, Георги Димитров, Коларов, Червенков или просто в името на партията. Култът оправдаваше, култът прощаваше. И тук нека отбележа, че ако днес култът към личността е доста отслабнал, то култът към Партията действува с ненамаляваща сила. Знаейки, че Партията поначало е противопоставена на човека, виждаме защо култът към нея повелява освобождаването на човека от човешките му отговорности, като ги подменя с партийни отговорности. Така онова, което човешкият морал осъжда като престъпление, партийният морал го оправдава твърде често като заслуга за партията. Имам предвид многобройните и разновидни човешки предателства, извършени все в името на партийния култ. Но кой е Партията? Небезизвестният литературен критик Веселин Йосифов веднъж заяви: „Партията принадлежи на този, който я води. Аз съм войник на партията и изпълнявам това, което тя поиска от мен.“ Той искаше да каже, че партията, респективно нейният водач, носят цялата отговорност за действията му. Както разбирате, това е едно изключително удобно обяснение и извинение за всевъзможни собствени низости и зли дела. По-късно, след ХХ-ия конгрес на съветската комунистическа партия, можах да разговарям с някои от бившите герои, които всеки нормален човешки съд би осъдил като престъпници. Отговорът на всички беше досадно един и същ: „Каквото съм правил, съм го правил заради партията. А партията беше Сталин.“ Маса функционери у нас винаги декларираха, че действуват като чисти оръдия на култа, което трябваше да снеме от тях човешката отговорност. Мнозина, като например прословутия секретар на Съюза на музикантите Хаджитанев, повтаряха вече класическата фраза: „Със Сталин съм се родил, със Сталин ще си умра.“ Ала системното унищожаване на индивидуалната човешка отговорност доведе дотам, че повлия и върху чувството за партийна отговорност, като прегрешили другари хитро прехвърляха греховете си за сметка на по-горните или на вожда, особено в икономическата област. И понеже материалните загуби са нещо много реално, боговете паднаха в собствената си клопка. Ако те можеха да носят отговорност за обесването на някого, понеже това не им струваше нищо, то те не можеха да приемат отговорността за провала на едно предприятие, което им струваше скъпо. Така се стигна до една от големите кризи в нашето стопанство — липсата на хора, които да могат да поемат отговорност. Така в края на краищата партийното култаджийство съсипа както индивидуалното, така и общественото чувство за отговорност. Тук не искам да се спирам на пораженията, нанесени от подражанието на боговете. Защото като при всяко много примитивно общество вождът даваше пример за подражание, който се следваше по йерархичен ред и което също влияеше фатално върху чувството за отговорност. „Правя го, защото и другарят Х. го прави. Че ако той може да назначава дъщеря си, защо аз да не назнача моята!“ и т.н.

Струва ми се, че връзката между Култа и Догмата е най-естествена. Няма култ без догма. Ако приемането на култа улеснява и опростява нравствената отговорност в човешкия живот, то приемането на догмата улеснява и опростява интелектуалната отговорност. Ако с приемането на култа получаваш оправданието да грешиш, то с приемането на догмата получаваш оправданието да не мислиш.

И тук е другото огромно поражение, нанесено от всички видове култове у нас във всички сфери на живота ни. Защото едва ли има нещо по-несъвместимо с човешкото творчество, отколкото догмата. Догматичното мислене е не само крепостта, зад която се крие назадничавият ум, но преди всичко крепостта, зад която са спасени всички некадърници. Аз бих нарекъл Догмата — Химн на Култа. За най-голямо съжаление догмата сполучи да оплете в желязната си примка почти всяка област на нашия живот и скова развитието му за огромен период. В унисон с примитивното култаджийство марксизмът у нас има чисто догматичен характер, т.е. предъвкване на теоретически постулати, които животът многократно е отрекъл. Догматичното мислене доведе до катастрофа в нашето стопанство през петдесетте години, до унищожение на нашата наука в същия период, до пълното унищожение на нашето изкуство пак в същия период и до свеждане на човешката интелектуална дейност до просто папагалство. Самото ръководене на страната беше съсипващо, защото догматично следваше съветските образци, без какъвто и да е опит за приспособяването им към нашите условия. Патриарх на формалния догматизъм у нас и фактически главен жрец на култа беше и си остава Тодор Павлов. Трябва да кажа, че сега доста неща са променени и едва ли някой вече взима Тодор Павлов на сериозно.

Но по онова време от нас се искаше просто да помним и повтаряме, известни дефиниции, така както се искаше да помним и повтаряме, че Сталин е най-великият човек на земята. Истинският критически разбор беше немислим дори в полетата на приложните науки. Догмата се разпростря особено по една линия — съветската. Стигна се до буквално налагане на неподвижни съветски щампи във всяко направление. Изразът „Така е в Съветския съюз, така ще бъде и тук“ стана заповед. Мнозина още помнят нашествието на култа Мичурин-Лисенко в нашето селекционерство. Дори като уродлив спомен от онова време и е и градът, наречен Мичурин. Времето показа, че теориите на Лисенко бяха чисто догматично мошеничество, че въобще не можеше да става въпрос за наука и научен подход, но партията в култовската си слепота дълго време не видя това. Или пък да вземем прословутото съчинение на Сталин за езикознанието. Със стихийна настойчивост целият партиен апарат се хвърли да наблъска в главите ни Сталиновите мисли за езика, които само две години след смъртта му щяха да бъдат отречени като чисти глупости. Големи български учени в областта на езикознанието трябваше да затворят уста и да чакат да премине и тази култовска лудост. Една от най-силните катедри в нашия университет беше тази по физико-химия, която даде такива световно изтъкнати учени като професор Странски, професор Каишев и други. Тя също бе подложена на натиск да приеме назадничави съветски теории. Спомням си нещо, което вероятно мнозина са забравили. Когато за първи път бе съобщено, че американците са осъществили водородния синтез и съответно водородната бомба, „Работническо дело“ излезе със статия, в която, като се позоваваше на съветски източници, твърдеше, че не може да се осъществи водороден синтез и че всичко било американска пропаганда. Няколко дни по-късно на лекция професор Стефан Христов, без да коментира нито дума, ни демонстрира на дъската точната теоретична схема на онова, което американците бяха извършили. И ако в науката и индустрията култаджийската догма можа да се наложи, какво да кажем за изкуството, което изцяло бе превзето. Не вярвам да има нормален човек, който да не изпитва чувство на срам, като гледа националната ни културна продукция по онова време. Литературата бе в ръцете на най-отчайващ, почти умопомрачителен партиен примитивизъм, в театъра чрез догматичното налагане на метода на Станиславски се стигна до пресушаване на това голямо наше съкровище, радиото и киното не бяха повече от досадни агитки. Дори се стигна до много куриозно положение. Когато внезапно всред блатото на сивата посредственост се появи първото издание на романа „Тютюн“ на Димитър Димов, където за първи път от години се появиха човешки образи и човешки отношения, където за първи път, откакто бе създаден режимът, отрицателни герои имаха и положителни човешки черти — догматизмът на някои критици беше толкова сляп, че Вълко Червенков, повлиян от големия успех на романа сред публиката, се обяви срещу тях: Разбира се, догмата се прехвърли веднага от другата страна — всички трябваше да папагалничим критиката на другаря Червенков. Догмата наложи на нашето изкуство тази желязна усмирителна ризница, наречена Социалистически Реализъм, което, преведено на обикновен език, означава „изкуство, което вижда живота през очите на партийното ръководство“. Между действителния живот и живота, който култаджийската върхушка си въобразяваше, имаше цяла пропаст. Задачата на социалистическия реализъм винаги е била и беше да излъже хората, че злощастната действителност, всред която живееха, е прелюдия към бъдещ рай или дори начало на самия рай.

Човек може само да си представи, че в това царство на догмата нямаше място за неудобни въпроси, за критика. Така култът със своята монументалност създаде закона за непогрешимостта на вождовете. Този закон действуваше не само по отношение на партийния Олимп, но и по-надолу, където заместник-министри или главни директори реагираха бясно на всеки опит да се оспори правилността на техни решения или мнения. Дълги години култът изкореняваше всяко критическо чувство. А повикът за критика и самокритика беше нещо, което се отнасяше за портиерите, носачите и простата работна ръка. Самокритиката в по-горните слоеве винаги се превръщаше в молебен за припознаването на догмата или култа още веднъж. В страната се извършваха огромни и скъпо струващи грешки, нанасяха се тежки загуби на стопанство и народ от некадърни ръководители, съсипваха се цели индустрии, но никой не смееше да вдигне глас.

Един от характерните култовски институти по онова време беше известният т.нар. „Кабинет на Вълко Червенков“. В страната владееше жестоко и повсеместно безправие. Фактически не съществуваше никакво правораздаване. Навред владееше законът на партийната джунгла, всеки беше прав според силата си. Ако култаджийската върхушка беше храмът, на който трябваше да се кланя цялата страна, то местните вождове и диктаторчета бяха превърнали себе си в още по-голям култ, при това с непосредствената възможност да наказват неколеничилите. Затова до „Кабинета на Червенков“ течеше река от жалби. Истината налага да се каже, че кабинетът действуваше твърде експедитивно и нерядко жалби биваха справедливо решавани. Това осигури за един период значителна популярност на самия Червенков. Разбира се, молбите и жалбите до него имаха изключително личен характер, без никакъв намек за критика на режима. Много от тях започваха с раболепно преклонение, което беше нещо като осъвременен превод на „Отче наш, ти, който си на небето“.

Едва ли има нормален български гражданин, който, гледайки назад, да не вижда, че там, в периода 1947–1954, станаха онези фатални промени, които предопределиха черната посока на нашия живот. Колкото и да се опитват, да се разграничат от това извънредно неприятно минало, днешните партийни пропагандатори не могат да заличат следите му, нито да скрият последствията от пораженията, които нанесе култът. Нещо повече, този култ не умря със Сталин, нито си отиде с Червенков, а както казах, продължава да действува, приемайки нови, по-гъвкави форми. Най-силните оръжия на култа продължават да действуват. Вземете само за пример строгото изискване за пълно преклонение и безкритич-ност спрямо личността и делата на партийния ръководител. Някогашното приемане на думите на вожда като абсолютна повеля има своето силно ехо в днешния български живот.