Надзиратели на паметта Борислав Скочев

С декларация в Народното събрание парламентарната група на БСП и нейните коалиционни партньори изрази възмущение от изнесената на възпоменанието в Белене пиеса “Мост между поколенията”. 

Според тях това превръщало беленските деца в инструмент на политическо противопоставяне, в палачи и жертви.

/Палачите се разпознават в пиеската и пищят,защото днес жертвите ги разпознават/

По същество декларацията е донос срещу отец Паоло Кортези. Той успя да съживи възпоменаниeто в концлагера Белене, което беше на път да отмре с естествения край на жертвите на комунистическите репресии. 

А така добре си вървяха нещата и с обяздената православна църква, и с историографията, която четвърт век прелиташе над концлагерите, и с белите страници в учебниците по история, и с безмълвно отиващото си поколение на жертвите. 

Сега един католически свещеник се е заел да просвети младите беленчани какво се е случвало край техния град и дори е на крачка от създаването на постоянен музей на концлагерния остров.

 

Произнесена от парламентарната трибуна, декларацията очевидно цели да “натопи” отец Кортези пред Светия престол като “закъснял кръстоносец на Студената война”, за да бъде отзован. 

В доносителската й припряност лицемерната почит към жертвите е паднала и са притоплени някои стари комунистически лъжи, между които тези за криминалния характер на лагерите, за "великодушната" БКП – "освободителка" на въдворените в Ловеч и Скравена и за комунистическите лагери като малък епизод в поредицата на политическото насилие.

 

“Лагерът в Белене е открит през 1949 г. В него са настанени както политически противници на властта, така и криминални престъпници.”

 

С това се правят две манипулативни внушения – че лагерите са оправдани и целесъобразни като средство срещу криминалната престъпност и че извънсъдебната процедура на въдворяване има легитимността да определя кой е криминален престъпник. 

Всъщност дори за тогавашния режим въдворяването е само заместител на съдебното преследване и е прилагано в случаите, когато няма никакви доказателства за престъпна дейност, главно срещу политически противници и много по-малко от отделите Криминален, Стопански и Административен на Народната милиция.

 

Що се отнася до ТВО Белене, до закриването му през 1953 г. неговият състав е от 90-100% политически лагеристи. То е организирано като строго изолиран концлагер за опозиционни политически водачи от национален, областен и околийски мащаб, офицери, чиновници и т.п., за които не се предвижда скорошно освобождаване. Има специално нареждане на началника на отдел “Затвори и ТВО” в Белене да няма криминални лагеристи и затова през януари 1951 г. началникът на концлагера Стефан Китов изисква изтеглянето на четирима души, въдворени от Криминален отдел. “Криминални” лагеристи са докарани в лагера едва при закриването на ТВО Ножарево в края на 1951 г. Те са 82 души и при 3052 лагеристи в ТВО Белене представляват 2,7% от общия брой. Най-големият им брой е към 20 март 1953 г. - 197 души, 8,8% от всички лагеристи.

 

По-значителен става процентът на “криминалните” лагеристи след повторното откриване на концлагера по време на Унгарската революция през 1956 г. Към 19 януари 1957 г. политическите лагеристи са 236, а “криминалните” – 788.

 

Да повторя, че поставям “криминални” в кавички, защото те не са преминали през никаква, дори формална съдебна процедура, въдворени са в една кампания на масови арести и докладите на ръководството на МВР разкриват, че в тази кампанийност оперативните работници са изпращали в концлагера като “криминални престъпници” само по досиетата им отдавна заживели почтен живот хора, психически болни, жени в напреднала бременност. 

Когато говорим за “криминалните престъпници” в лагерите, не бива да забравяме, че един от 160-те “неподлежащи на освобождаване криминални рецидивисти” от ТВО Белене, който не е освободен при закриването на концлагера, а е преместен в Ловеч и убит там, е Йордан Дренков - брат Йорданчо, който през 30-те години посочил Кръстова гора като свято място, през 1956 г. вдъхновил хората от близкото с. Борово да изградят параклис на върха, а пловдивчани - да направят аязмо в църквата Св. Спас.

 

Лъжата, че в ТВО има само криминални престъпници, е родена в началото на 1958 г. 

Тогава в акция на масови арести са въдворени около 1700 “хулигани” - между тях и 167 от 12 до 19-годишни момчета и момичета! 

Всички те са категоризирани като “криминални”, но в действителност това е акция срещу младото следвоенно поколение, което още не се е научило да потиска порива си да живее свободно. 

Оттук насетне политическата репресия ще бъде представяна като криминална, защото признаването на политическа опозиционност би било знак за непълнотата на вече обявената победа на социализма.

 

“Лагерът е закрит десет години по-късно, с решение на тогавашното Политбюро, т.е., от същата власт, която го е открила, след като се установява, че там, в лагера, се случват извращения и насилия.”

 

Тук авторите са объркали /нарочно/ историческите факти и дати. 

ТВО Белене наистина е закрито за втори път десет години след първото си откриване, но не заради “извращения и насилия”. 

        Ловешкият, а не Беленският лагер е закрит заради многобройните убийства и непоносимия издевателски режим през април 1962 г.

        Но освен невежество, в горното твърдение има и преднамереност. 

“Същата власт” първо е създала ТВО Ловеч извън закона, който вече не предвижда въдворяване в ТВО, и в тези условия на полусекретност и липса на регламент за реда на въдворяване, на режима и отговорността се развихря страшното насилие и абсолютната дехуманизация на Ловешкия лагер.

“Същата власт” е принудена да закрие лагера две години и половина след като го е открила, защото неговите страшни тайни са станали явни и се превръщат в коз в борбите за партийната власт.

Това твърдение насочва и към една лъжа, която е пуснала дълбоки корени -  че лагерите са ликвидирани през 1962 г. със закриването на Ловешкия лагер.

А историческата истина е, че през 1964 г. лагерът в Белене отново е открит, макар и в много по-малък мащаб и като общежитие за изселени.

На острова отново са изпратени хора без присъда, част от тях са помаци от Рибново, разбунтували се срещу първата насилствена смяна на имената на българите мюсюлмани. 

Концлагерът продължава да съществува до средата на 70-те години и през него преминават през 1968 г.младежи, въдворени по време на Световния младежки фестивал и Пражката пролет, неуспели бегълци през границата, “бивши хора” и особено българи мюсюлмани по време на насилствената смяна на имената им в периода 1970-1974. 

От 1968 г. до 1977 г. функционира и концлагерът за жени в Ножарево. 

Концлагерът Белене отново е открит през декември 1984 г. в първите дни на “възродителния процес” и в него са хвърлени турци, смятани за лидери на съпротивата срещу насилствената смяна на имената, а малко по-късно Държавна сигурност започва да изпраща и българи. 

В този период въдворяването в Белене е само по линия на Държавна сигурност и деклараторите трудно могат да кажат, че там е имало и криминални престъпници, сигурно затова са го забравили. 

Концлагерът е закрит в края на 1986 г., но част

от лагеристите са преместени в Бобов дол до лятото на 1987 г. 

Обаче и това не е последният концлагер, защото само няколко месеца преди рухването на режима, през август и септември 1989 г. стотина помаци са въдворени във военно поделение в Сливница под формата на мобилизация.

 

Така стигаме до третата лъжа на комунистите – опита да се приравнят и морално оправдаят комунистическите концлагери с лагерите на Царство България по време на войната. 

Тъкмо прикритата история на концлагерите в комунистическа България показва, че за разлика от военновременните концлагери на Царство България комунистическите съществуват от първия до последния ден на режима. 

Комунистическите концлагери не служат за изолация по време на война, нито пък са отговор на предходно политическо насилие. 

Тяхната задача е поставена от Москва и е да осигурят първоначално съветизацията, ликвидирането на вражеските класи, на многопартийната система и на частната собственост, а впоследствие - стабилността на режима при външни и вътрешни кризи.

Това е една перманентна война срещу собственото население, в която извънредното държавно насилие се упражнява ту срещу една, ту срещу друга група.

Концлагерът е темел на комунистическия режим, независимо дали страната е осеяна с телени ограждения и наблюдателни кули, или пък на остров Персин съществува незабележимо и неизвестно малко общежитие, резерв за бърза и масова репресия.

 

Бившият партизанин и окръжен секретар на БКП в Сливен Петър Семерджиев, изпитал лагерите Кръсто поле и Гонда вода преди 1944 г. и ТВО Белене през 1953 г., ги сравнява в спомените си и като ги намира “напълно противоположни”, пише: “От едната страна – по време на войната – изолация на хората, за да не влияят и да не бъдат повлиявани, а от другата страна – в “Белене” – изолиране на хората, за да бъдат подлагани на един непрекъснат тормоз.”

Този непрестанен тормоз, както и несекващата необходимост от комунистическия концлагер произтичат от неговата главна задача. 

И тя не е наказателната репресия, нито е превантивната изолация, нито принудителния труд, нито физическото ликвидиране като в секретния лагер “С”, в който загиват половината въдворени, или като в ТВО Ловеч, където убийствата са ежедневен ужас. 

Главната задача на тоталитарния концлагер е производството на пречупени хора. За постигането й служат и тежките битови условия, и непосилният труд, и произволът, и изолацията, и културно-възпитателната работа и най-вече агентурно-оперативната работа. 

В концлагера се произвеждат обекти на наблюдение и доносници, съучастници на режима и негови безропотни поданици, наплашени, разединени и подозрителни хора, които след това ще бъдат пуснати “на свобода”. 

В тези условия, а не в драматизацията на младежите от Белене по спомени на лагеристи се произвеждат жертви и палачи.

 

И колкото и да не им се иска на авторите на декларацията, следващите български поколения ще знаят все повече за тоталитарния комунистически режим, за неговите концлагери и за неговите жертви.

 

Какво ще последва, за някого, който не смята лагера в Белене за нещо по- различно от ТВУ?
А ако възстанови оценената като "престъпна" партия БКП?