Достоевски за руската завист към българите

Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове.

Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание…

Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,’ плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”

И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.

каква завист е това,то е неразбиране ..И да не се заблуждаваме ,освободители са войниците ,но ...империите са отстоявали свои интереси..и е смешно това ,посрещат ни с хляб и сол но ни гледат накриво...гледзат ви ,щото сте идвали и оттегляли ,а след вас пожари...поднасят ви хляб и сол..с надеждата да помогнете да имат свобода и държава...да са народ с родина...такива прочити на историята са непълни и тенденциозни...

Достоевски всъщност е един от най-големите приятели на българския народ, човек работил за Освобождението ни с перото си и лично с участие във войната.
Това, че се намират нищожества като автора на този постинг които манипулативно да обръщат думите му е жалко, но какво да се прави низостта също е човешко качество.
Тук манипулативно е представен откъс от "Дневник на писателя", въпросният текст представлява антитеза която автора (Достоевски) опровергава по на татък в текста. Достатъчно е просто да се прочете произведението на Достоевски в цялост за да се разбере, че за никаква завист не става дума. Но безгръбначни като автора на този постинг целенасочено изкривяват истината в полза на чужди интереси за което вероятно си получават и сребърниците.
Ето как продължава текста на Достоевски:
Потом всё обнаружилось, и истина открылась многим из вознегодовавших,
хотя не всем, до сих пор не всем. Обнаружилось, во-первых, что болгарин
ничем не виноват в том, что он трудолюбив и что земля его родит во сто
крат. Во-вторых, в том, что и "косился", он не виноват. Взять уж одно то,
что он четыре столетия - раб и, встречая новых господ, не верит, что они
ему братья, а верит только, что они ему новые господа, да сверх того еще
боится прежних господ и тяжело про себя думает: "А ну как те опять вернутся
да узнают, что я хлеб-соль подносил?" Ну вот от этих-то внутренних вопросов
он и косился - и ведь прав был, вполне угадал, бедняжка: после того как мы,
совершив наш первый, молодецкий натиск за Балканы, вдруг отретировались, -
пришли ведь к ним опять турки и что только им от них было - теперь уже
достояние всемирной истории! Эти красивые домики, эти посевы, сады, скот -
всё это было разграблено, обращено в пепел и стерто с лица земли. Не
десятками и не сотнями, а тысячами и десятками тысяч истреблялись болгары
огнем и мечом, дети их разрывались на части и умирали в муках, обесчещенные
жены и дочери были или избиты после позора, или уведены в плен на продажу,
а мужья - вот те самые, которы