2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. kvg55
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. bojil
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. samvoin
6. hadjito
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Прочетен: 4556 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.04.2012 14:32
Надзирателя, който записвал в тетрадката си всяко едно убийство се казва Иван Иванов Пантелеев от село Алеково, Великотърновско, бивш партизанин, починал е преди десетина години.
Не се и опитвам да опиша какво преживявах, като четях тези страници. Извини ме, читателю, че те подлагам на същото изпитание, като ти предлагам частица от записаното в тези две страшни тетрадки.
Читателю, който и да си ти, не прескачай следващите страници: ако си от милеещите за “доброто старо време на комунизма” – да си спомниш, че си добрувал върху костите и нещастието на хиляди други хора; ако си от онези, които не помнят “доброто старо време” и нехаят – да знаеш какво те чака, ако това време се върне.
Съзнавам, че тези страници няма да разтревожат нашите държавници, няма да трогнат съдиите. Ползата вероятно ще е парадоксална: това четиво ще подейства успокоително на всички крадци и рушветчии, на всички корумпирани министри и политици –ще си рекат: щом държавата не поиска да съди тези страшни масови убийци от времето на комунистическата диктатура,че с нас ли ще вземе да се занимава – жалки джебчийчета от епохата на демокрацията?
И така, следва разказът на Иван Пантелеев!!!
Първа тетрадка: БЕЛЕНЕ
Свърши Голямата война. Падна Царство България. На власт дойдоха комунистите. Голяма част от класовите врагове бяха ликвидирани още в първите дни на Народната власт. Други пък ги съдиха народните съдилища. Много са народните врагове. Тесни се оказаха царските затвори и се наложи да се открият и лагери за превъзпитание на враговете. Нарекоха ги Трудово Възпитателни Общежития(ТВО). Поради това, че често от лагерите имаше бягства и трудно се охраняваха, решиха да съберат хората от всички лагери на едно място и това място беше големият остров по река Дунав при голямото село Белене и през пролетта на 1949 година на гара Белене пристигнаха първите товарни вагони, претъпкани с арестанти. На Втори обект приеха над 200 лагеристи – бивши министри, дипломати, генерали и народни представители от опозицията.
72-годишният запасен генерал Иван Вълков, бивш военен министър при кабинета на проф. Ал. Цанков след преврата 1923 г., заедно с бившите министри при кабинета на Александър Стамболийски Ал. Оббов, Недялко Атанасов и др. Имаше и анархисти, д-р Иван Балев също беше сред тях. Близо до обекта при Гонково гърло, което съединява мъртвото блато с блатото Пехченя, имаше кокошарник с 1000 кокошки, които ги хранеше Стойчо Мошанов, също бивш министър.
Имаше и комунисти. Полковник Марко Чиков от Бургас бил член на делегацията, която ходи в Блед начело с Георги Димитров при Тито да правят балканска федерация, други от Трайчокостовата банда все опасни врагове. Но не липсваха и прости селяни като Недялко Василев Попов и братовчеда му Петко Сим. Караиванов, снабдили се със сливовица и поканили братовчеда си Петър Караиванов, и то като умря Г. Димитров дръжте ги, цял народ оплаква вожда и учителя на бълг. народ, а те се веселят и след една добра обработка в Свищов, че в Белене като врагове първо качество. Помещението, в което живеят лагеристите, е изплетено от върбови пръти, измазани с глина, примесена със слама. Дължината му е 100 метра, а ширината не повече от 12–13 метра, нарите, на които лежаха лагеристите, бяха на два етажа Сутрин групите заминават с песен да мъкнат пясък на дигата и песен се връщат вечер в лагера. Работата много се увеличи към пролетта на 1951 г., когато започна масовото вкарване на селяните в ТКЗС. Сутрин влакът докарваше пълни вагони със селяни. Селски бунтове в селата Радювене, Дерманци из Добруджа и др. места. Към първи април на острова имаше към 3000 души. Старци 70–80-годишни регистрирахме. Един такъв старец се осмели да каже: “Не хапете ръката, която ви дава хляба”. През лятото на 1951 г. пред щаба докараха една жена.Не беше по-възрастна от 30 години и личеше, че не е проста жена. От дългото и тегло в милицията беше останала жив скелет. Доктор Радева съм от Бургас, ми каза. Една сутрин докараха и генерала от кавалерията Стефан Даскалов, висок над два метра, останал само кожа и кости. Крепеше го да не падне един милиционер.През есента от многото валежи пред портала се беше образувала локва, тиня, разгазена от каруците. През нея прекарваха сутрин и вечер лагеристите, за да работят през деня на дигата с мокри крака, а нощем да спят също с мокри крака. Това влизало в трудово възпитателната програма. Късно през есента докараха 21 попове. Спряха се те пред локвата и се чудят как да я преминат. Надзирателят Божан Ив. Панчев с цепеница в ръка ги подгони и те нагазиха, расата им се влачеха по тинята. Като влязоха в лагера, вместо да се обърнат на изток, отците се обърнаха на запад и започнаха да се кръстят и пеят “Господи, помилуй!” – объркаха отците четирите посоки на света…Новият комендант на лагера Китов огради обекта с бодлива тел, окопаха триметрова ивица отвътре и който навлезе в нея, часовите от будките го застрелваха.На Първи обект построиха няколко големи колиби, вкопани половин метър в земята, и ги покриха с пръст, оградиха със здрава ограда от бодлива тел колибите и в тях запряха към 100 човека, повече от които бяха цигани. “Тука да умират!” казаха началствата.Умрелите ги погребваха на малкия пясъчен остров Предела. Подивели кучета ги изравяха и изяждаха. През лятото на 1958 г., като минах на това островче, гробище на лагеристите, видях доста човешки кости и един череп оглозгани. На 21 април 1952 г. сутринта на Първи обект докараха царския генерал Крум Лекарски и партизанския командир Денчо Знеполски. Те бяха много слаби и изтощени. Куфарите им бяха претъпкани с дрехи.
От куфара на Лекарски надзирателят извади една кутия, пълна със златни и сребърни ордени и медали. Запитах го защо ги е донесъл, ще му ги откраднат, а той каза: “Конят отишъл, за юларя ли да жалим?”...“Е, колега от съпротивата, викам на Денча, нещо я пообъркахме, а?”, а той отговори: “Тя отсега започва да се обърква”.
Китов го вкара при циганите. През нощта циганите му обрали дрехите и го били и го псували, че такива като него докарали на власт комунистите да ги морят по лагерите и затворите.
На Втори обект открих дядо Марко Пенчев от Страхлово, бивш кмет на селото, член на Земеделския съюз, след 9.IХ.1944 г. депутат на опозицията.По време на съпротивата 1943–1944 г. неговият дом беше главна квартира на партизаните от Горнооряховския отряд. (Иван Пантелеев е бил партизанин в същия отряд б.м.) Големите му мустаци ги бяха оскубали. “Три години вече как ме влачат по лагерите” – ми каза той и повече не ми говори…
От лошите условия, при които живях две години, здравето ми се влоши… влязох в болницата и след това в санаториум…
На 17 декември 1957 г. пристигнах на обекта пеша из дълбокия сняг. За началник на обекта беше назначен Петър Гогов, а началник на охраната – Червения капитан, на когото мигачите бяха се обърнали от пиянство.
унгарските събития през 1956 г. Още от януари (1958) по радиото и пресата се заговори за хулигани из градовете, които нарушавали реда и спокойстви-ето на трудещите се. На 1 февруари започнаха арестите, на 4 февруари съобщиха да заминат милиционери да посрещнат първата група. Червения капитан на голям червен кон поведе десетина все отбор биячи, метнаха автоматите през рамо и всеки с по една сурова сопа в ръка заминаха за брега при енерговлака, дето бяха стоварени арестантите. Кирил Попов, когото влачеха по лагери още от 1950 г., ми обади как ги посрещнали. Червения капитан им казал да си позатегнат връзките на обувките, че пътят е труден, и конвоят потегля. Като се позакрили навътре да не ги виждат от брега, биячите мятат през рамо автоматите и вземат сопите, скрити край пътя, и боят започва, всеки бяга душа да спасява, куфари, чанти хвърлят по пътя. Гледано отстрани, това зрелище не се различава от стадо овци, нападнати от вълци. Някои бягат напред и минават с по-малко сопи, но биячите викат: “Стой! Ще стреляме! Строй се!” и боят започва отново. Ръчните часовници са почупени, като са си пазели с ръце главите.Наближават канала, широк 10 метра и дълбок до пояс, пълен с тиня. “Мостът миниран, минавай през канала!” – и сопите отново влизат в действие. Падане, ставане из тинята… Към 11 часа групата от сто мъже и 20 жени пристигна. Всичките бяха мокри и изкаляни и доста уплашени, имаше окървавени. Жените, целите в кал, по чорапи, загубили обувките с тънките токчета. Леден източен вятър с преваляване от слаб сняг беше сковал земята. Мокрите дрехи по хората замръзнаха. Строиха ги за обиск. Които бяха с тесни панталони, им ги рязаха, дънки и джинси да няма. До края на февруари докараха над 1000 младежи и над 100 жени, посрещнати бяха по същия начин. През лятото на 1959 г. назначиха капитан Цвятко Гора- нов от с. Пелово, Плевенско, на Втори обект. Подбра си той удобни за него надзиратели и на обекта всичко пропищя. Нови диги се построиха. Изпекоха от глина два лъва и два орела и ги поставиха на два моста. В Румъния избягаха от лагера шивачът Димитър Проданов от Варна и от Плевен Паликамарата, върнаха ги на Втори обект и там изчезнаха. Горанов и старши
надзирателят Петър Кръстев от с. Дебово, Никополско, ги наградиха с часовници че имали голяма омраза към гадовете За 9.IХ.1959 г. в Белене пристигна зам.министърът навътр. работи Мирчо Спасов, освободи част от лагеристите, а над 200 мъже и 21 жени ги откараха в Ловеч. “Тези там да умират!” – каза зам.-министърът, повиши с по една звезда Гогов, Горанов и Газдов и ги прати да управляват ловешкия лагер.
Иван Пантелеев Втора тетрадка: ЛОВЕЧ Бараките на лагера бяха оградени с бодлива тел, наснована на високи бетонни стълбове със закривени навътре върхове. На портала пазеше през деня черният циганин Шабан Калеев Доков Узукчиев (Шако). Той беше куц, едина му крак по-къс от другия, подпираше се с бастун, на възраст 42 г. Посрещаше новите лагеристи с по 5–6 бастуна в гърба за добре дошли. За началник на Трудова група МВР Ловеч (така нарекоха лагера) беше назначен подполковник Петър Гогов от с. Връдловци, Софийско, роден 1915 г. По занаят беше дърводелец с образование само
основно.Попрестарал се той в борбата по Девети и за заслугите му Партията го назначила през 1950 г. оперативен работник към лагера в Белене. Майор Цвятко Горанов е родом от с. Пелово, Плевенско, отдясно на р. Искър. Прост селянин само с основно образование, което ме съмняваше дали го е завършил. Среден ръст, рус, здрав и охранен, изпиваше на ден по литър ракия. Целият пропит от злоба, груб и жесток, за него човекът бе нищо. Имаше момче и момиче, 10–12-годишни. Старши лейтенант Николай Газдов от с. Диляновци, Свищовско, на десния бряг на р. Осъм, към 40 години, със същото образование като Гогов и Горанов и нищо не беше прочел през живота си.Имаше голямо мнение за себе си и да расте в службата не се спираше пред нищо. На ръст висок и по характер злобен и отмъстителен. Синът му Борис беше 15–16-годишен. Капитан Марин Баев от с. Дъбрава, Ловешко, командваше милицията. Беше достигнал вече 140 кг. Горанов успя да се сближи с Мирчо Спасов, със своето нахалство беше изместил Гогов и той командваше в лагера.По цели дни с Баев пиеха сливовица. Мезето им беше домати с олио. Новия като го докарат в дежурната да го регистрират, Газдов идеше да види какъв човек са му изпратили. Взема съпроводителното писмо от конвоя и чете: не работел общественополезен труд, заканвал се на партийния секретар, говорел против властта, наричал комунистите хайдуци и Газдов, па иде и Горанов, грабват дебелите компресор. Над 200 мъже и 21 жени ги откараха в Ловеч. “Тези там да умират!” – каза зам.-министърът, повиши с по една звезда Гогов, Горанов и Газдов и ги прати да управляват ловешкия лагер. Имаше голямо мнение за себе си и да расте в службата не се спираше пред нищо. На ръст висок и по характер злобен и отмъстителен. Синът му Борис беше 15–16-годишен. Капитан Марин Баев от с. Дъбрава, Ловешко, командваше милицията. Беше достигнал вече 140 кг. Горанов успя да се сближи с Мирчо Спасов, със своето нахалство беше изместил Гогов и той командваше в лагера. По цели дни с Баев пиеха сливовица. Мезето им беше домати с олио. Новия като го докарат в дежурната да го регистрират, Газдов идеше да види какъв човек са му изпратили. Взема съпроводителното писмо от конвоя и чете: не работел общественополезен труд, заканвал се на партийния секретар, говорел против властта, наричал комунистите хайдуци и Газдов, па иде и Горанов, грабват дебелите компресорни маркучи и бой. Това е втората стърга, през която минава новият. Третата е милиционерската смяна, която го откарва на кариерата и ако се случи в нея Йозо, душа да му е яка, бой до кариерата. Четвъртата стърга е запознаването му с чука и вагонетката. Работеха без почивка от 7 часа сутринта до 7 вечерта под зоркото око на бригадните с тояги в ръце, подбрани от Газдов – най-опасните криминалисти от София, Пловдив, Бургас и от др. места. Нормата на човек за ден беше 15 вагонетки да ги натовари и да ги откара на 150 метра до рампата на жп линията. Да спрем за малко и да чуем какво разказват самите лагеристи: – Караха ни да къртим камъни (дневната норма е била от 8 до 20 кубика) и с бягане да ги носим на 150–160 метра, където ги струпвахме на камари. При бягането мина-вахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоя командваше капитан Горанов, той също биеше.
– Когато идваше влаковата композиция (състояща се от 22 вагона), ставаше страшно. Всички се юрвахме бегом към вагоните, носейки камъни. Които изоставаха, ги подгонваха и удряха с тояги. Вагоните с чакъл товарехме за по 8 минути, а с по-големи камъни – от 3 до 5 минути.
За жените нормата бе изкопаването на 3 до 5 кубика пръст и да я извозят с колички на около 100 метра. – Всичко трябваше да правим на бегом, дори като бутахме количките, трябваше да тичаме. Надзирателките дигаха полите ни и ни биеха на голо…Сутрин групите, като заминават на кариерата, носеха тарга, на която вечер донасяха умрелите. Шако съблича умрелия гол, пъха го в зебловен сламеник и го завързва като чувал. Вечерта оставят умрелите зад бараките до часовоя и на другия ден молотовката ги откарва в Белене (караше я един пияница Георги, но веднъж слязъл в с.Стижерово и се запил в ресторанта, от камиона капело кръв, видели селяните и помислили, че в камиона има месо, и надигнали чергилото – там няколко умрели в сламеници), от Белене ги отнасят с лодката на остров Предела и ги закопават до колене. Скитащи подивели кучета ги изравят и изяждат. Васил Колибаров, лежал в Белене за кражба, заравял труповете на острова, свидетелства пред съда през 1990 годи-на : От втория понтон отварях капака на молотовката и свалях чувала. Бяхме аз, капитанът на кораба и един затворник за поддръжка. Трупа го пренасях в лодката, в която бях и аз, и на буксир след около час стигахме до острова (Предела). На 5–6 метра от острова моторницата спираше и капитанът ми казваше: “Тук”. С гребла се приближавах до брега. Изваждах трупа и на 2 метра от водата, в рохкия пясък, изкопавах с лопатата плитък гроб, колкото да се покрие тялото. Развързвах чувала и изсипвах тялото в гроба. Почти винаги виждах, че тялото е със счупени крака, обърнати в обратна посока на нормалното подгъване на коляното. Труповете обикновено бяха с дрехи. Не помня да е имало случай, когато по трупа и дрехите да няма кръв, синини. Виждаше се, че телата са удряни, някои от лицата бяха обезобразени. Покривах тялото с малко пясък и се връщах на лодката. Беше ме страх, затова винаги бързах да свърша работата. Винаги връщах чувала в молотовката. Използваха се само чували, не ковчези. Погребал съм 60–70 души за два месеца и половина. Освен това на острова имаше полудиви прасета. Виждал съм ги тези животни. Докато погребвах труповете, се оглеждах да не ме нападнат… Вечер на проверката Горанов иде с дебел бастун, бригадните, въоръжени с дрянови тояги, вървят наперени като петли след него, а Газдов носи една пръчка. Горанов командва: “Който не си е изкарал нормата, пет крачки пред строя!” – и боят започва. Някога излизат повече от половината и боят взема друга форма. Всички бягат покрай оградата, а Горанов и бригадните налагат с тоягите. В това време минава вечерният влак от Троян, разстоя- нието до жп линията е 50–60 метра и пътниците се трупат на прозорците, гледат и дюдюкат, но това не смущава страшния човек. За четен на лагера беше назначен Димитър Цвятков от София, към 28–30 г., висок и добре охранен, този криминален тип го наричали неуловимия, от когото столичната милиция поревала, той беше галеното момче на Газдов. Те си имаха уговорени пароли – вечерта на проверката Газдов правеше с пръчката кръг пред някой от лагеристите и на другия ден очертания го донасяха умрял на таргата. Една вечер донасят един умрял и го оставят при часовоя. По едно време през нощта умрелият в сламеника се размърдал, часовоят развързал сламеника и завел възкръсналия в кухнята, там го облекли. Вечерта го бяхме изписали (от регистъра), сутринта отново го записахме и пак на кариерата. Този нещастник до-живя до закриването на лагера. Всяка вечер, като се връщат от кариерата, хората вземат по един голям камък и поемат нагоре към високия връх на разстояние близо километър. Там Горанов започна да строи модерна вила, целия камък за вилата и за шосето до нея лагеристите пренесоха на ръце. Но им се видя, че това е малко, затова колоната, натоварена с камъни, я прекарваха по една стръмна и тясна пътека над малката кариера, там бригадните и четният Димитър Цвятков пускат в действие тоягите и започва падане, камъни и хора се търкалят надолу и пет големи песа се хвърлят връх тях и ги давят. До вилата в скалата Горанов нареди да копаят изба за вино, нещо като пещера. До лагера имаше няколко лозя и Горанов ги взел от общината да ги обработват лагеристите. През есента на 1960 г. назначили Иван Атанасов Веселинов Бързаков (всички лагеристи бяха регистрирани по на четири имена), 52 г., да пази лозето, но четният Димитър Цвятков и неговите хора му завидели и го оклеветили пред Газдов, че на колибата в лозето Иванвикал на събрание земеделците от града, връзват го бай Иван Бързаков за големия дъб на плаца и бият, заливат го със студена вода и бият, як, мамицата му, вика Горанов, не умира, най-после издъхна. Бързаков е родом от с. Карабунар, Пазарджишко, почина на 19.ХI.1960 г. От Хасково докараха на 30.ХI.1960 г. учителя Михаил Стойков Миков, 31 г., и брата му Митко, студент, живущи на ул. “Надпожарна” № 3. Имали те брат войник и забягнал в Гърция, но се върнал и го осъдили на смърт, а Михаил и Митко ги задържали. “Те в Хасково не знаят да бият, чакай да им обадим как се води следствие!” – викнал Газдов и с Горанов грабват маркучите. След три дни, на 3.ХII., Михаил умря. Еврейчето Рахамим Аврамов Моис (Рахо) от София, ул.“Одрин” № 31, го задържали още през 1956 г., цялото се беше вплуло в рани и миришеше на мърша, но душа яка и все казваше, че ще умре на Първи май и умря на 1 май 1960 г. Имаше златни зъби и му ги извадиха, преди да го турят в сламеника. На 17 януари 1961 г. докараха Марко Рашков Марков Раш-ков, 52-годишен, от с. Сърнево, Старозагорско, опасен бил, заканвал се на партийния секретар. Колко бой му удариха на този селянин и на 29 януари 1961 г. умря. Жените, бяха над 100, работеха на малка кариера до голямата. И там не беше по-добро, и там се въртеше тоягата. Дина Георгиева Кангалова, 40-годишна, от Велинград, ул. “Ал. Цветанов” № 22, и Милка Манолова Малиновска, 27-годишна, от София, ул. “Девети септември” № 106, съпруга на милиционер, тя и Дина умряха от побоищата (Дина на 4.V.1961 г., Милка на 6.ХII.1961 г.)… Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки. Разказът е страшен. Слагам предупредителен знак: НЕ ЧЕТЕТЕ СЛЕДВАЩИТЕ 20 РЕДА!!! Райна Георгиева: Веднъж направо на кариерата до-караха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи. Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме: “Тази да се ликвидира”. Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият… Христина Събева: Тя бе пребита от Юлия11. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре є… Райна Георгиева: Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата є и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как то-чилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал… Христина Събева: И го откараха с молотовката за- едно с други трупове…12 …а Гюлза Рашидова Хамидова от София, ул. “Константин Величков” № 74, 20-годишно момиче, заболя от туберкулоза, но никой не я погледна и умря на 21.IV.1961 г. Към 1 юни 1961 г., по време на хрушчовите ракети за Куба, от всички градове започнаха да изпращат в лагера опасни политически, криминални и бивши лагеристи.
Няма да добавям други доказателства, защото не искам да си припомням миналото за убийството на баща ми!!!
Живко Желев
