Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.03.2013 11:29 - АРХИВИТЕ ГОВОРЯТ-Глобалните конфликти в ядрената епоха
Автор: jivko1128 Категория: Политика   
Прочетен: 3316 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 26.03.2013 15:01

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
image
Глобалните конфликти в ядрената епоха
                          image Историята на “студената война” е богата с разнообразни примери на международно напрежение и силно изостряне на взаимоотношенията между двата военнополитически блока поради разногласия и пряко или индиректно противопо­ставяне в различни райони на света. Въпреки острото съпер­ничество и провеждането на масирани кампании против наме­сата на едната или другата свръхсила, голяма част от конфликтите не надхвърлят своя регионален характер. Това се отнася дори за такива конфликти, предизвикали изключително силно международно отражение, като Виетнамската или Афганистанската война. Три от конфликтите след Втората световна война по общо признание на специалистите имат глобално значение поради реалната възможност да предизвикат нова световна вой­на - Корейската война (1950-1953), Карибската ядрена кри­за (1962) и Берлинският въпрос (1948-1971). Всеки от тези конфликти има характерологични особености, но и две съществени прилики - те са израз на еднотипно драматично неразбиране или пренебрегване на интересите на другата страна и са катализаторът, който приближава до критичния праг превръ­щането на “студената война” в “гореща”.
                  image Подобно на повечето по-малки държави България не е пряко замесена в посочените глобални конфликти. Нейното участие се свежда най-вече до “морална” подкрепа за едната страна, в духа на лоялните съюзнически задължения и на господстващи­те идеологически пристрастия. Развитието и урегулирането на конфликтите почти изцяло е породено от действията на двете свръхсили и, в по-малка степен, на пряко замесените в тях страни. В рамките на своето реално място на международната сцена участието на България има все пак определени конкретни измерения. За българския читател е от значение разкриването на нюансираната многопластова картина на тези конфликти, тъй като досега те са били обрисувани в познатия плакатен еднопланов фон. Слабо познати са някои важни предпоставки за избухването на Корейската война през юни 1950 г. След поражението на Япония, от 1945 до 1949 г. северната и южната част на Корея са окупирани съответно от съветски и американски войски. Усилия­та за изграждане на единна неутрална Корейска държава нямат резултат. През втората половина на 1948 г. с подкрепата на окупационните военни администрации последователно са създа­дени временното правителство на Ли Син Ман в Южна Корея и правителството на Корейската народнодемократична република, начело с Ким Ир Сен в северната част на страната. През декември 1948 г. от КНДР са изведени съветските войски, а шест месеца по-късно напускат и американските военни части, пребазирани в Япония и Тайван. През 1949 г. съветските военни доставки за правителството на КНДР нарастват. В края на го­дината (след комунистическата победа в Китай и обявяването на Китайската народна република) в страната се завръщат две корейски дивизии, сражавали се в Манджурия в състава на 4-а китайска армия. По същото време южнокорейските войски са подсилени с над 500 американски военни съветници и получават значителна военна помощ от Съединените щати. Окончателната победа на китайските комунисти през есента на 1949 г. е неочаквана за съветското ръководство. Това призна­ва в изказвания в тесен кръг и Сталин, който в предишните години е съветвал Мао Цзедун да потърси споразумение с Чан Кайши. Създаването на Китайската народна република на 1 октомври 1949 г. променя съществено баланса на силите в Азия и очевидно внася сериозни корекции в стратегическата линия на съветското правителство. През декември 1949 г. по време на честването на 70-годишния юбилей на “вожда на прогресивно­то човечество”, Сталин и Мао Цзедун имат възможност подроб­но да обсъдят в Кремъл перспективите на революцията в Азия, където в предишните месеци е имало значителни антиколониални въстания (Малайзия, Бирма, Индокитай). През втората половина на 1949-първата половина на 1950 г. и Ким Ир Сен, и Ли Син Ман нееднократно демонстри­рат намеренията си за обединение на страната под своя власт чрез сила. Само за три месеца до началото на септемврийската офанзива през 1949 г. на партизанските части в Южна Корея, техният състав се увеличава от 23 000 до 77 000 души. Част от въоръжените отряди пристигат от бази в Северна Корея. Режи­мът на Ли Син Ман отделя 60 % от своя бюджет за усилване на полицейските и контрапартизанските жандармерийски форми­рования, които към март 1950 г. успяват да нанесат сериозно по­ражение на въстаническите групи на левицата. През февруари 1950 г. Конгресът на Съединените щати одобрява отпускането на 60 млн. долара икономическа помощ за Южна Корея, а през март е изпратена допълнително военна помощ на стойност 11 млн. долара. В началото на юни 1950 г. е договорено изпра­щането на още 100 млн. долара американска военна помощ за режима на Ли Син Ман. През април 1950 г. Политбюро на Корейската трудова пар­тия обсъжда на секретно заседание, в присъствието на южнокорейски антиправителствени лидери развитието на събитията. Ким Ир Сен подчертал, че всички други алтернативи са изчер­пани и единствената реалистична възможност била постигане обединението на страната чрез въоръжена борба. Въпреки някои съмнения на главнокомандващия Корейската народна армия генерал Чу Йон Гон, абсолютното мнозинство от участниците в заседанието смятат евентуалната американска намеса за твър­де невероятна. Наскоро разсекретени документи от руските архиви потвърждават тезата, че намеренията на севернокорейското ръководство за внезапна военна акция са били подкрепени от Сталин и от Мао Цзедун. На 25 юни 1950 г. части на Корейската народна армия в съ­став от седем пехотни и една танкова дивизия навлизат южно от 38-я паралел. С мощен удар, съчетан с действието на въстаническите отряди в планините, за три дни те достигат Сеул. Доскоро българската историография стриктно повтаряше съветската те­за за “контраудар” вследствие на нападение от войските на южнокорейския режим. Фактите недвусмислено показват, обаче че става дума за добре подготвена в политическо и военно от­ношение стратегическа настъпателна операция. В дискусия със своите съветници същия ден президентът Труман разглежда корейските събития не като изолиран регионален проблем, а като част от стратегически маньовър на Кремъл (подобно на Берлинската криза) за отслабване на противника в глобален план. В заседание на Съвета за национална сигурност на САЩ Труман настоял за преразглеждане на политиката към СССР “в светлината на корейската ситуация”. Победата на китайските комунисти е изострила силно чувствителността на американската администрация по отношение на Азия. Не слу­чайно Съединените щати оказват все по-голяма подкрепа в рамките на НАТО на своите френски съюзници за техните воен­ни действия и Индокитай, въпреки че районът е далеч от офи­циално декларираните жизнени интереси на Северноатлантическия пакт. Както посочва и Раймон Арон, Корейската война бележи нов етап в процеса на оформяне на военнополитическите блокове, породен от страха на Запад за избухване на локални войни в Европа. На 26 юни 1950 г. Труман дава разпореждане за незабавна американска военновъздушна и военноморска подкрепа за ре­жима на Ли Син Ман. По това време числеността на американските войски в Далечния изток (в състава на VII американски флот и Осма армия) е 83 000 души, 1172 самолета, 26 бойни и над 200 транспортни кораба. Южнокорейската армия има около 100 000 души, а войските на КНДР наброяват 136 000 души с 268 танка и 172 самолета. След приемането на специална ре­золюция в Съвета за сигурност на ООН, в Корея са изпратени войски от 15 държави под “флага на ООН”. Общото командване е поверено на генерал Дъглас Макартър, командващ американските сили в Далечния изток. Повечето от военните контин­генти на европейски, азиатски и латиноамерикански страни са символични, с изключение на Великобритания, която изпраща една армейска бригада и военноморски съдове и Турция, изпра­тила 25 000 души. Мащабното настъпление на Корейската народна армия, овладяла за два месеца 90 % от територията на страната, е спря­но. През септември военният конфликт навлиза в нова фаза с мощната американска контраофанзива след успеха на десант­ната операция на 10-ти корпус в района на Инчон. Първоначал­ните намерения за отблъскване на противниковите войски до демаркационната линия са изоставени. Американските и южнокорейските войски завладяват твърде бързо голяма част от Се­верна Корея и достигат Китайската граница. Президентът Хари Труман и държавният секретар Дийн, Ачесън са активни поддръжници на идеята за завземане на Северна Корея, поради уверенията от ЦРУ и от военното разузнаване в щаба на генерал Макартър, че пряка Китайска намеса била малко вероятна. През септември 1950 г. изключително се засилва обаче и съветската военна помощ за режима на Ким Ир Сен. В Северна Корея са изпратени голям брой съветски военни съветници. Американският десант в Тайван и последвалата операция в непосредствена близост до китайската граница с бомбардиране на обекти в Манджурия предизвикват дипломатически демарши от страна на Пекин. Те са предшествани от писмо на Ким Ир Сен до Мас Цзедун от 1 октомври с молба за включване на китайската армия във войната, ако обединените американски и южнокорейски войски преминат 38-ия паралел. На 2 октомври след спешно заседание на китайското партийно ръководство, Мао в шифрограма до Сталин съобщил за приетото решение “да из­пратим част от нашите въоръжени сили като доброволческа армия с цел да окажат помощ на корейските другари”. На 10 октомври в Москва пристига тайно Чжоу Енлай и заедно с на­миращия се там Лин Бяо посещават Сталин в Крим. Първона­чално съветският вожд не е склонен да допусне участие на съветски самолети във въздушните боеве в Корея. Подобна стъпка би могло да се изтълкува като пряк съветско-американски вое­нен конфликт. След повторно декларираната със шифрограма от Мао решимост да бъдат изпратени китайски войски в Корея се постига договореност за оказване на “възможната” съветска подкрепа. На 25 октомври около 60 000 “Китайски добровол­ци” се включват в сраженията съвместно с частите на КНДР. В рамките на няколко месеца Пекин увеличава 20 пъти своите войски в Корея, командвани от бъдещия министър на отбраната на КНР генерал Пън Дехуай. В края на ноември 1950 г. китайско-севернокорейските части преминават в ново контранастъпление. До пролетта на 1951 г. те променят чувствително съот­ношението на силите в своя полза. Съгласувано с китайското правителство с разпореждане №5564 на началника на ГЩ на ВС на СССР на китайска тери­тория (в Манджурия) е предислоциран 64-и изтребителен авиа­ционен корпус, състоящ се от 3 военновъздушни дивизии с общ състав 844 офицери и 1427 сержанти и войници. Съветското ръководство декларира публично, че е готово “при нужда” да въ­веде и 5 свои сухопътни дивизии на корейска територия. През следващите две години и половина летци от 64-и изтребителен авиационен корпус осъществяват общо 64 300 бойни полета, проведени са 1790 въздушни боеве, в резултат на които са сва­лени 1309 самолета. Пленени са 262 летци от американските ВВС, в т. число и командира на 531-и авиационен полк полковник Арнълд. Съветските загуби са 120 летци и 335 самолета. След задълбочен анализ в щаба на генерал Метю Риджуей, сменил генерал Макартър през април 1951 г. на поста главнокомандващ, стигат до извода, че при създалата се ситуация е невъзможно бързо военно решение на Корейския конфликт. Във Вашингтон също възприемат становището за необходимостта от политическо урегулиране на проблема. На 17 май 1951 г. президентът Труман обявява решение за търсене на политически компромис. Месец по-късно се провеждат първите контакти между двете враждуващи страни. За известен период от време преговорите са прекъснати от поредната военна офанзива, но трудните разговори са продължени от новата администрация на Дуайт Айзенхауър с ясното съзнание за фактическо възстано­вяване на статуквото от преди началото на войната. Корейската война приключва след 37 месеца със споразумението от Панминчжон, подписано на 27 юли 1953 г. Различни са данните за понесените човешки и материални загуби. Спо­ред едно американско статистическо изследване за жертвите през последното столетие в Корейската война са загинали бли­зо 2 млн. души. От тях 900 000 китайци, 520 000 севернокорейци, 415 000 южнокорейци, 54 000 американци, 720 турци, 51670 англичани, 310 канадци, 290 французи, 170 гърци и граждани на още 7 нации. За разлика от някои други източноевропейски държави, членки на ООН, като Чехословакия и Полша, които активно се включват в дискусиите в рамките на световната организация и изпращат през 1953 г. свои представители в умиротворителната мисия на ООН, България няма възможност за пряко участие при обсъждането и урегулирането на конфликта по дипломатически път, тъй като страната все още не членува в световната орга­низация. Чрез масови обществени акции и оказването на специ­фична материална и морална подкрепа българското правител­ство обаче застава безапелационно зад севернокорейската стра­на в конфликта. Началото на българската “специална” помощ за страните от третия свят се слага с участието на България в интернационализацията на Корейската криза. По време на първите три фази в развитието на Корейската война (севернокорейската офанзива; американската десантна операция и последвалата контраофанзива; новата настъпателна операция на китайско-севернокорейските войски) българската подкрепа се ограничава в масови публични акции срещу “американската интервенция”. Събират се парични помощи за севернокорейския народ по линия на Българския червен кръст. В радиограма до Вълко Червенков на 17 август 1950 г. Михаил Суслов поставя въпроса за изпращане на протести от името на българската общественост до Съвета за сигурност на ООН “против американската агресия в Корея”. В резултат на про­ведената акция до октомври 1950 г. са събрани помощи, възлизащи на 53,6 млн. лева. В разгара на войната, на 23 декември с. г. връчва акредитивните си писма и първият български посланик в Пхенян. На заседание на Политбюро от 22 февруари 1951 г. българското висше ръководство обсъжда въпроса за помощта за КНДР. Месец по-късно е организирана нова акция за събиране на парични помощи. В началото на март 1952 г. в Корея е изпратена българска медицинска бригада, в чийто състав са включени 26 лекари. Неин ръководител е бившият участник в Испанската гражданска война д-р Константин Мичев с помощ­ници Балчев, Косашки и Копчев. През юни с. г. престоят на медицинската бригада е удължен и нейните членове се връщат в България едва след урегулиране на Корейския конфликт. По време на престоя на българската медицинска бригада възникват отделни “търкания” между редовите членове и ръководството по въпроса за единоначалието (дали групата трябва да се третира като военна част или като хуманитарна мисия по ли­нията на БЧК), както и по някои битови неблагополучия. Въпросът за разногласията е разискван специално в София и е препратен от Тодор Живков до Вълко Червенков за мнение. Резолюцията на Червенков върху представената информация е, че не бива да се предлагат прибързани санкции, преди цялост­но изясняване на конкретните случаи. По-късно е изпратена нова медицинска бригада, състояща се от 55 лекари и 50 медицински сестри със съоръжения и лекарства, необходими за об­завеждане на болница с 400 легла. Нейният престой в провин­ция Северен Пхенян продължава до 1956 г. След приключването на Корейската война българското правителство приема ново решение (15 септември 1953 г.) за оказване на материална помощ за КНДР. През ноември 1955 г. в София е подписан и договор за оказване на безвъзмездна по­мощ за ликвидиране разрушенията от войната. За периода 1954-1956 г. българската помощ в стоки и строителни мате­риали за Северна Корея е в размер на 30 млн. рубли. В този пе­риод в България са изпратени над 500 севернокорейски деца. През март 1957 г. българска военна делегация обсъжда пробле­мите на двустранното военно сътрудничество. През октомври с. г. министър председателят Антон Югов подписва дългосроч­на търговска спогодба в Пхенян. В първата реч на българския ръководител Тодор Живков пред Общото събрание на ООН през септември 1960 г. специално внимание е отделено на “корей­ския въпрос”. В свои декларации правителството на НРБ повдига неколкократно въпроса за “изтеглянето на чуждите войски” от Южна Корея и недопускането на ядрено оръжие в района. В края на 80-те години в Южна Корея има над 40 000 души американски войски, разположени в 13 сухопътни, 9 военновъздушни, 7 военноморски и 4 ракетни бази с над 1000 ядрени бой­ни глави. Американската военна помощ за 600 000-та южнокорейска армия достига 220 млн. долара годишно. България подкрепя някои от инициативите на КНДР напр. за създаване на безядрена зона на Корейския полуостров. В края на 80-те го­дини обаче западните разузнавателни централи съобщават све­дения за потенциалните възможности на КНДР да произвежда атомно оръжие. Информацията предизвиква определено безпокойство и превантивни дипломатически действия. Четиридесет години животът в страната продължава да е поставен на ми­литаризирани основи. Поради разгарянето на съветско-китайския конфликт в началото на 60-те години повече от две десетилетия взаимоотношенията между НРБ и КНДР запазват своя формален характер. Едва при посещението на Ким Ир Сен в София през юли 1984 г. е подписан съюзнически договор между двете страни. В него присъстват характерните идеологеми и, без да фигурира извест­ната формулировка от предишните години за “взаимопомощ”, във всяка клауза (особено § 5 за “противодействие на политиката на агресия и война на империализма” и § 7 в подкрепа на “справедливата позиция на КНДР за изтегляне на чуждите войски от Южна Корея”) се съдържат ангажименти към политическа и икономическа помощ за Северна Корея. Отношенията с КНДР се влошават през 1990 г., когато българското правител­ство обявява решимостта си да развива политически и икономически отношения с Република Корея. През втората половина на 50-те години се изменят качестве­но структурата и стратегическите концепции на въоръжените сили на двете ядрени суперсили. Към 1960 година ракетно-ядрения потенциал на СССР и САЩ чувствително нараства, кое­то се отразява на тяхната структура (създаване на отделен вид въоръжени сили - ракетни войски със стратегическо назначе­ние - РВСН). В условията на новия тур на ядрено превъоръ­жаване възниква ракетната криза в Куба. Едва в последните години бяха разсекретени редица документи и съпоставени различните становища относно характера на кризата, която съветските автори наричаха “карибска”, северноамериканските - “ракетна”, а кубинските - “октомврийска”. Различните названия не са прости лингвистични търсения. Те отразяват нееднаквите гледни точки и позиции към събития­та, които бяха приближили човечеството до ръба на ядрения апокалипсис. За пръв път в съвместна съветско-американска среща темата се дискутира през октомври 1987 г. в Харвардския университет. По същото време в сп. “Интернешънъл секюрити” са публикувани стенограми от разискванията в Съве­та за националната сигурност на САЩ в най-критичните за Карибската криза дни. През януари 1989 г. в Москва се срещ­наха участници в събитията от октомври 1962 г., които са зае­мали тогава съответните отговорни постове - министърът на отбраната на САЩ Робърт Макнамара, специалният помощник на президента Кенеди по въпросите на националната сигурност Макджордж Бънди, съветникът на президента Тиодор Соренсън, секретарят на Белия дом по въпросите на печата Пиер Селинджър - от американска страна; министърът на външните работи на СССР Андрей Громико, съветските посланици във Вашингтон Анатолий Добринин и в Хавана Александър Алексеев - от съветска страна; началникът на Генералния щаб на Кубинската армия Серхио дел Валйе и членът на кубинското ръководство Емилио Арагонес, придружавал през 1962 г. Че Гевара в Москва - от кубинска страна. През 1991 г. се проведе трета международна среща. В навечерието на 30-годишнината от кризата през 1992 г. в Хавана свои становища споделиха отново участници в събитията, меж­ду които и кубинският ръководител Фидел Кастро. През октом­ври 1992 г. международна научна конференция в Париж обоб­щи дискутираните проблеми. Основните различия в изложените мнения се отнасят до предпоставките за конфликта и целите на всяка една от страните. Победата на Кубинската революция през януари 1959 г. е възприета в света по-скоро като поредна обичайна смяна на властта и в по-малка степен като “антиимпериалистическо въстание”. Едва по-късно в комунистическата историография се наслагват задължителните “марксистки” краски върху образите на лидерите на революцията и се утвърждава нейният иманен­тен “социалистически” характер. През януари 1959 г. Хрушчов и неговият екип в Кремъл все още нямат ясна представа за личността на Фидел Кастро и останалите дейци на въстаническото движение в Куба. Едва по-късно посолството на СССР в Мексико съобщава, че в обкръжението на Фидел Кастро имало “марксисти”. Съединените щати в първите месеци на 1959 г. не проявяват сериозно безпокойство и враждебни чувства към новата власт. Посланикът на САЩ в Хавана демонстрира готовността на своето прави­телство да предостави обичайния в подобни случаи заем, а през март 1959 г. Фидел Кастро е посрещнат с интерес и симпатия при посещението си в Съединените щати. Българското правителство също не проявява особена инициатива за установяване на връзки с новия режим в Куба. Първоначалните контакти се осъществяват по младежка линия. Едва година и половина след революцията за пръв път българска правителствена делегация на връщане от Аржентина и Мексико посещава Хавана и в разговори с Раул Кастро, Ернесто Че Гевара и други ръководители обсъжда въпроса за установяване на дипломатически отношения между двете стра­ни. Някои икономически мерки, особено приетия през май 1959 г. Закон за аграрната реформа, променят позицията на САЩ. На 1 юли 1959 г. президентът Дуайт Айзенхауър заявява на пресконференция в Белия дом, че е обезпокоен от “положението в района на Карибско море във връзка с провежданата от пра­вителството на Куба политика”. Следва размяна на враждебни декларации и конкретни действия между американските и кубинските власти. В ново заявление на американския прези­дент от 26 януари 1960 г. се отправят призиви към Куба “да се въздържа от разширяване на връзките със Съветския съюз”. През февруари съветската делегация посещава Карибския ост­ров и подписва двустранно споразумение за икономическо сътрудничество. През май американските нефтени компании прекратяват доставките на течно гориво за Куба, след което е установен контрол над техните нефтопреработвателни заводи на острова. След решение за рязко съкращаване на кубинския внос на захар правителството на Фидел Кастро издава декрет за национализиране собствеността на северноамериканските ком­пании. На 24 август американският Сенат одобрява поправка към Закона за чуждестранна помощ, гласяща: “всяка държава, която оказва икономическа помощ на Куба или й продава оръжие, се лишава от американска помощ”. Наложени са и дру­ги икономически санкции. Така се стига до скъсване на дипломатическите отношения на 3 януари 1961 г. Редица американски автори, коментирайки изложените събития отбелязват, че “твърдата” позиция на доминиращата част от ръководния екип в администрацията на Айзенхауър е изиг­рала обратно въздействие и е подтикнала Кастро да търси съюзник в лицето на СССР срещу натиска от страна на съседа-гигант. Развитието на все по-тясно икономическо и политическо сътрудничество със СССР логично отвело към възприемане на сходни идеологически позиции. През зимата на 1961 г. северноамериканските специални служби разработват и привеждат в действие операции “Плутон” и “Сапата” с бомбардиране на Хавана и Сантяго де Куба на 15 април 1961 г. и осъществяване на десант от 1500 души при Плая Хирон. В разгара на тези събития, на 16 април Фидел Кастро обявява за пръв път “социалистическия” характер на Кубинската революция. Без съмнение в страните от Варшавския договор възприемат тази декларация със задоволство, оценявайки от­далата се възможност да си осигурят първия съюзник в Запад­ното полукълбо. Уверенията за “социалистическо прераждане” на кубинския режим обаче са приети не без някои резерви, тъй като произходът и възгледите на кубинските лидери не отго­варят напълно на утвърдените в императивна догма норми в Източна Европа. През 1962 г. отношенията между Куба и САЩ рязко се изострят. Още през ноември 1961 г. ЦРУ разработва плана “Мангуста”, който предвижда осъществяване на серия от диверсионни актове, включително и опити за физическо ликвидиране на Фидел Кастро. (През 1975 г. в доклад на Сенатската комисия по въпросите на разузнаването официално се потвърждава нали­чието най-малко на 8 опита за покушение срещу кубинския ръководител). През януари 1962 г. на съвещанието на министри­те на външните работи от американските държави в уругвайския курорт Пунта дел Есте е взето решение за изключване на Куба от Организацията на американските държави (ОАД). Реконструкцията на събитията с над 30-годишна давност доказва, че основната причина за последвалия глобален конфликт се крие във взаимната мнителност и неразбиране истинските намерения на противната страна. Кубинското ръководство от края на 1961 г. очаква предстояща военна интервенция и подчинява политиката си на тотална мобилизация с всички средства за защита от подобна (неминуема според тях) опас­ност. Съветският съюз гради свои политически прогнози на съ­щата увереност в агресивността на “американския империали­зъм”, който нямало да се примири със съществуването на ре­жима на Кастро. Сред мотивите на съветското ръководство определяща роля играят и глобалните стратегически сметки за “уравновесяване баланса на силите”. В Съединените щати дей­ствително е имало призиви към администрацията на Джон Кенеди (от страна на бившия вицепрезидент Ричард Никсън, бив­шия държавен секретар Дийн Ачесън, сенаторите Бари Голдуотър, Джон Тауър, Кенет Китинг, някои висши военни и дейци на специалните служби) за по-твърда линия включително до интервенция в Куба. Президентският екип обаче (Робърт Кенеди, Соренсън, Артър Шлезинджър, Уолт Ростоу, министърът на отбраната Макнамара) не е предпочел ориентация към пряка въоръжена намеса, а избира икономически и дипломатически санкции - търговски и митнически ограничения, изолация на Куба в системата на ОАД и т. н. В същото време ръководните среди в САЩ са загрижени от експанзия на комунизма в Запад­ното полукълбо с помощта на Куба. Американската страна възприема информацията за разполагането на съветски ракети със среден радиус на действие като стъпка с нападателен характер от страна на Кремъл и с цел шантаж и въздействие за решаване на други кризисни въпроси (проблемът със Западен Берлин). В своите спомени Никита Хрушчов отбелязва, че за пръв път мисълта за разполагане на съветски ракети с ядрени бойни глави се е появила у него по време на посещението му в Бъл­гария през май 1962 година. В мемоарите на Хрушчов, излезли на английски език през 1970 г., се посочва: “Аз смятах, че глав­ната цел на разполагането на ракетите в Куба ще е сдържане на Съединените щати от прибързани военни действия против правителството на Кастро. Освен защитата на Куба нашите ракети биха уравновесили това, което на Запад обичат да на­ричат “баланс на силите”... Американците обкръжиха нашата страна с военни бази и ни заплашиха с ядрено оръжие, а сега те сами биха почувствали, какво означава, когато срещу теб са насочени вражески ракети.” Ако се прочете внимателно официалната българо-съветска декларация, приета при посещението на Хрушчов в България от 14 до 20 май 1962 г., може да се отдели следния пасаж: “Съветският съюз и НР България отново потвърждават своята гореща решимост и занапред да оказват всемерна поддръжка на славния кубински народ, водещ героична борба за укрепване на своята независимост и революционни завоевания”. В съветските планове очевидно са се преплитали две цели - конкретната превантивна задача за осигуряване на Куба от вероятна интервенция и намерението за “баланс на силите” при наличието на американски ядрени оръжия в близост до съветска територия и съотношение на ядрените бойни заря­ди в момента многократно в полза на САЩ. Основната “грешка” на Хрушчов, която нееднократно посочва по-късно и Фидел Кастро, е стремежът цялата операция да бъде запазена в стро­га тайна от противниковата страна. Самият Кастро е доказвал на съветските представители невъзможността да се запази в тайна подобна операция при постоянното ефективно разузнава­не от въздуха с модерните за времето разузнавателни самолети U-2. Съветското военно командване приема с ентусиазъм идеята на Хрушчов. Скоро след това със специална мисия при Фидел Кастро е изпратен командващият ракетните войски със стратегическо назначение маршал Сергей Бирюзов. През юли в Москва с участието на Раул Кастро е обсъдено конкретното военно споразумение по този въпрос. Кубинската страна доба­вя към постановката за “зашита на националната територия на Куба” своя формулировка за “установяване на военно сътруд­ничество и взаимна отбрана”. На 31 август в Ялта Че Гевара предава на Хрушчов кубинската позиция, че не бива да се пра­вят необмислени декларации, отричащи присъствието на съветски ракети на острова. Би могло да се публикува двустранното споразумение преди планираната визита на съветския ръководител в Куба през ноември с. г. В отговор Никита Хрушчов заявил, както споделя Емилио Арагонес, че ако възникне кри­за СССР щял да изпрати към бреговете на Куба военноморски флот и едновременно да съобщи за наличието на свои ракетни бази там. Ако тази информация е вярна, тя за пореден път показва склонността на Хрушчов към импровизирани авантю­ристични действия. Разполагането на първите ракетни установки в изпълнение на операция “Анадир” започва на 15 септември 1962 г. при спазване на строга тайна. До документирането на този факт чрез аерофотоснимки, направени от U-2Е на 14 октомври, на из­градените четири ракетни комплекса са пристигнали 42 от об­що предвидените 80 съветски балистични ракети СС-4 и СС-5, чийто обсег на действие достига съответно 1800 и 3000 км. Спо­ред свидетелствата на бившия началник на Оперативно управ­ление в ГЩ на съветските въоръжени сили генерал Анатолий Грибков, част от съветските ракети са били с ядрени бойни глави. По това време в Куба е разположен и “ограниченият” съветски военен контингент от 40 000 души, под чийто контрол до края са всички ракетни установки. По логиката на конспи­рацията, в екипировката на изпратените военни части имало дори зимни шуби и ски, за да се предотвратяло изтичане на информация. Междувременно кубинските ръководители намекват в официални декларации за предприетите мерки. В изявление след обстрела на централния хавански район Мирамар на 24 август 1962 г. Фидел Кастро заявява: “Ние предупреждаваме прези­дента на Съединените щати, че нашият народ е взел всички не­обходими мерки за справяне с опасността”. В реч пред Общото събрание на ООН на 8 октомври кубинският президент д-р Освалдо Дортикос изтъква: “Ние разполагаме с много сред­ства за отбрана, ние имаме необходимото оръжие, което не желаехме да придобиваме и не желаем да употребим... С ця­лото си сърце желаем правителството на Съединените щати да не извърши нова грешка. Ако то извърши нова грешка, ние предупреждаваме, че агресията против Куба за наше най-го­лямо съжаление и въпреки нашето желание, може да стане начало на нова световна война.” В същото време в официал­но заявление на ТАСС на 11 октомври фактически се опровер­гават появилите се в американската преса догадки за съветски ракети в Куба. Разговорите на съветския външен министър Ан­дрей Громико с президента Кенеди и държавния секретар Дийн Ръск на 18 октомври, след като в Белия дом вече имат убеди­телни доказателства за съветските ракетни бази, не изясняват въпроса и са оценени от американската страна като “двойст­вени”. А самият Громико в спомените си от 1988 г. излага тра­диционната съветска версия за събитията и същевременно съ­общава, че уверенията на президента и държавния секретар относно липсата на непосредствени намерения за интервенция в Куба, не са го убедили в тяхната истинност. Дезинформационните действия стигат дотам, че дори съветският посланик във Вашингтон и представителят на СССР в седалището на ООН в Ню Йорк не са информирани за действителното състоя­ние на нещата. В специалният “Кризисен” комитет при президента Кенеди се оформят две тенденции - на “ястребите” и на “гълъбите” - понятия, които оттогава трайно влизат в политическия лексикон. Имало е предложения да се извърши масиран удар по съ­ветските ракетни установки в деня, в който президентът обяви своята публична декларация по въпроса. Джон Кенеди има съществена лична заслуга за предотвратяване на необмислени и нервни решения, които водят към ядрен катаклизъм. По вре­ме на едно критично заседание той произнася известната си фраза: “Не ме безпокои първото стъпало, а това, че двете страни ще извършат ескалация към четвъртото и петото - до шестото изобщо няма да се доберем, тъй като няма да има кой да го стигне”. В официална декларация на 22 октомври 1962 г. Джон Кенеди представя аерофотоснимките, доказващи наличието на съветски ракетни бази в Куба, настоява за техния незабавен демонтаж н обявява военноморска блокада около острова (използвайки по- дипломатичния термин “Карантина”). Събитията достигат до драматична кулминация на 27 октомври, който Ро­бърт Макнамара определя по-късно като най-черния ден в своя живот. Реагирайки импулсивно, командирът на една съветска батарея дава заповед за откриване на огън срещу прелитащи над територията, на Куба разузнавателни самолети на САЩ. Един U-2 с пилот майор Андерсън е свален с ракета “земя - въздух”, Едва в наши дни стана известно, че всъщност заповед­та за сваляме на самолета е дадена от генерал Степан Гречко от щаба на командващия съветския военен контингент в Куба генерал Исса Илиев. В своя книга през 1994 г. генерал Анатолий Грибков допълва казаното от заместник-командващия съ­ветските ракетни войски в Куба генерал Гарбуз, че съгласно строго секретни шифрограми на министъра на отбраната мар­шал Р. Малиновски от 22 и 27 октомври категорично е било забранено използването на ядрено оръжие без изрична заповед от Москва. Във Вашингтон преценяват свалянето на самолета като акция от Москва и израз на “твърда” политика. Същият ден, по злощастно стечение на обстоятелствата, друг американски самолет от този тип е засечен над арктическата територия на СССР (Чукотка). В “кризисния комитет” при Белия дом надде­лява мнението за нанасяне на масиран въздушен удар на след­ващия ден. Същата вечер президентът Кенеди, поднасяйки извиненията си на Хрушчов за нарушаването на въздушната те­ритория на Съветския съюз, с категоричен и ултимативен тон настоява съветската страна до 18 ч на 28 октомври да обяви решението си за демонтиране на съветските ракетни установки в Куба. Съобщенията, получени в Москва от разузнавателни източници предните часове, предизвикват силно безпокойство и нерв­ност в съветското ръководство. Освен това е прехваната заповедта на командващия стратегическите военновъздушни сили на САЩ генерал Томас Пауър (дадена, както се изяснило го­дини по-късно, самолично, без знанието на военния министър Макнамара) за привеждане за първи път в следвоенната исто­рия на стратегическото въздушно командване в положение Defcon-2, което означавало пълна бойна готовност, включително готовност и за ядрена война. Това предизвиква първото по­слание на Хрушчов до президента Кенеди от 26 октомври, в което се поема обещание за извеждане на съветските ракети срещу публична декларация, че американското правителство не възнамерява да извърши въоръжено нападение срещу Куба. Няколко часа по-късно обаче, Хрушчов отправя ново послание, в което поставил допълнително условие - американските ра­кети “Юпитер”, разположени в Турция, да бъдат в кратък срок също демонтирани. Администрацията на Съединените щати приема първото условие, което не й коства нищо, тъй като още на 18 октомври на Громико е разяснено, че САЩ нямат непо­средствени нападателни планове относно Куба. Второто усло­вие остава без официален отговор, но Робърт Кенеди уверява съветският посланик Добринин, че въпросът ще бъде урегулиран в близките месеци. Това също е било обсъждано като възмож­ност в екипа на президента дни преди да бъде поставено като съветско условие, макар за “търговията с ракетите” да не са били уведомени напълно дори всички членове на “Кризисния комитет”. В началото на 1963 г. Съединените щати демонтират своите ядрени ракетни установки в Турция, обявявайки това свое действие като рутинна операция, предвидена далеч преди началото на Карибската криза. За водените в края на октомври преговори съветската стра­на изобщо не уведомява Куба. На 30 октомври Фидел Кастро обявява свои “6 точки” към правителството на САЩ за урегу­лиране на кризата, сред които е и закриването на северноамериканската военна база Гуантанамо на кубинска територия. В последвалите съветско-американски разговори (във Вашингтон пристигат заместник-председателят на Министерския съвет на СССР Анастас Микоян и заместник-министърът на външните работи Кузнецов) никой не се съобразява с условията на Каст­ро. Към съветската страна е предявено ново условие - да бъ­дат върнати в СССР съветските бомбардировачи Ил-28, отне­сени към типа “нападателно оръжие”. Едва след 20 ноември Карибската криза е преодоляна. Най-голямата опасност от термоядрена война в историята на човечеството е отстранена. Кубинската страна реагира остро и болезнено на отноше­нието на своя могъщ съюзник и оценява развоя на събитията като опит за глобална сделка между двете суперсили за сметка на Куба. В интервю за телевизионната компания NBC през февруари 1988 г., дадено пред журналистката Мария Шрайвър, племенничка на президента Кенеди, Кастро на няколко пъти заявява “ние бяхме много сърдити и недоволни” и обобщава: “Единственият пункт, по който бяхме напълно несъгласни беше начинът, по който се постъпи в края на кризата, когато по един странен начин се пренебрегна Куба, говореше се за ракети в Турция и се говореше за изтегляне на ракетите, без за това да се пита Куба...” Вероятно от този момент се оформят по-ясно “особените” позиции на кубинското ръководство в следващите години и се развива концепцията за континенталната революция и революцията на третия свят като перспективно условие за оцеляване на кубинския режим и основен момент във външно-политическата доктрина на Кастро. През 1993 г. в интервю пред мексиканския “Ел Сол” кубинският министър на отбраната Раул Кастро отново се спира на този факт и го допълва с информа­цията, че в началото на 80-те години съветското ръководство недвусмислено заявило, че не може да се сражава за Куба, разположена на 11 000 км от неговите граници.       Карибската криза засяга пряко и България, като показва, че в условията на конфронтация в международните отношения, регионалните конфликти могат да придобият глобален характер. Ден след декларацията на президента Кенеди за обявява­не на “Карантина” около Куба правителството на България приема специална декларация за положението в Карибско море. Тя е публикувана в печата на 24 октомври. В документа се от­белязва: “...Българското правителство даде указания на своята делегация в ООН да настоява да бъде разгледан неотложно въпросът за нарушаването на Устава на ООН и за заплахата на мира от страна на Съединените щати. Същевременно прави­телството на НРБ не може да не държи сметка, че Съединените щати и техните съюзници са пристъпили към практически действия за подготовка на война. Във връзка с това българското правителство даде указания за повишаване отбранителната спо­собност на страната и за привеждане в бойна готовност на нейните въоръжени сили.” Повишена бойна готовност обявя­ват и останалите съюзници на СССР във Варшавския договор. В разгара на кризата се провежда висшият форум на управ­ляващата комунистическа партия - Осмият конгрес на БКП. В своето изказване кубинският представител Блас Рока (Франсиско Калдерио) излага позицията на своята страна и цитира “5-те пункта” на Фидел Кастро. В дните на конгреса по ини­циатива на Рока представителите на 16 латиноамерикански страни провеждат закрито консултативно съвещание във връзка с Карибската криза. При закриването на конгреса Тодор Живков в духа на аксиоматична идентичност със съветската линия и с типичния “заклеймяващ” стил заявява: “Не може да има разумен човек, който да не признава, че тези действия бяха единствено правилни...” За да се “обуздаят империалистите”, гаранция била готовността на социалистическите страни “с всички средства, в това число и с най-модерно съвременно оръ­жие, да се противопоставят на всеки опит на американските милитаристи да посягат върху тази героична страна...”
Период на подготовка, начало и утвърждаване на “Студената война”   “Съжителството” на основни противоречия на Балканите, както и в Европа като цяло през последната фаза на Втората световна война, при което противоречието между социализма и капитализ­ма като обществени системи, бидейки главно в историческия про­цес, не е пречка за развитието на съюзнически политически отно­шения, е свидетелство, че това противоречие не налага автома­тически външнополитическа конфронтация, а е съвместимо с друг подход, отчитащ наличието на общи международни интереси и цели. Тази съвместимост изразява жизнената необходимост от единодействие между държавите, заинтересовани от разгрома на фашизма, послужила са създаването на антифашистка коалиция. Тя се взема предвид от съюзниците и на първо място от великите съюзни държави в последната фаза на Втората световна война в Европа и в Далечния изток въпреки протичащите промени в социалната база. Обективната съвместимост, реализирана с политическите усилия на заинтересованите държави, осигурява постигнатите резултати до началото на 1947 г. в следвоенното мирно урегулиране с бившите съюзници на хитлеристка Герма­ния от Европа. Подписването на мирни договори с пет бивши вра­жески държави има обективно положителна роля непосредствено за Балканите. Внася се определеност по спорните териториални (без зоната на Триест), финансови, икономически, военни, по­литически въпроси между всички балкански страни. Въпреки че постигнатото мирно урегулиране не засяга пряко Турция, то оказва влияние на отношенията и с тази балканска страна. Това развитие представлява продължение в следвоенните условия на линията на сътрудничество между държавите с различен обществен строй, установено през войната в лицето на антифашистката коалиция и показва плодотворността на такава политика. Положителните резултати се постигат в трудни прегово­ри между СССР, получаващ подкрепа от Югославия, Полша и Чехословакия, в усилията му да бъде установен нов, демократи­чен мир, и западните съюзни държави, оставащи по редица основ­ни въпроси на позициите на един империалистически мир със зле прикрита насоченост срещу народнодемократичните страни и в крайна сметка - срещу СССР. Даже при тези условия опре­деляща остава линията на съгласувани действия между великите съюзни държави. Същевременно още преди завършването на войната започва да се очертава противоположен процес. Кълновете на противо­стоенето продължават да се множат в първите следвоенни години. Те намират проява във все по-ясно очертаващата се западна поли­тика, която в лицето на Великобритания и САЩ търси едностран­ни изгоди в нарушение на съвместно изработените решения на Ялтенската и Потсдамската конференция, особено по отношение на Германия, западните зони на която ускорено започват да се превръщат в източник на заплаха за мира и сигурността в Европа. Тази втора линия на международно развитие през 1946 г. създава атмосфера на наближаваща нова световна война, а през 1947 г. открито е изведена от Съединените щати чрез “Доктрината Труман” на положението на генерален антикомунистически курс на САЩ и капиталистическия свят. От гледна точка на полити­ката на конфронтация, взела формата на “студена война”, вре­мето от началото на социалистическите революции на Балканите, извършени в края на Втората световна война, има характер и на етап на съзряване тенденцията на конфронтация, на нейни под­стъпи. Негативните изменения на Балканите протичат под формата на взаимодействие на два главни фактора. Първо. Проявяват се някои последствия от “балканизацията”, характерна за междудържавните отношения през предходното вре­ме на XX в. на полуострова като политика на териториални спо­рове, враждебна психологическа атмосфера и военни сблъсъци между балканските държави. Има правителства на балкански страни, които не скриват стремежа си да следват аналогични цели и методи, фактически да бъдат приемници на тази политика в новите условия. Това започва да се проявява още в процеса на освобождението на Балканите, протичащ през 1944 г., при въз­никващите възможности за установяване на нормални, мирни отношения между балканските държави. Въпреки че разглежда­нето и решаването на спорните въпроси поради незавършилата война не е актуално, още на този етап те се вземат предвид при определяне поведението към съседните страни. С навлизането в етапа на подготовка на мирното урегулиране спорните въпроси стават непосредствен фактор на междудържавните отношения.



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jivko1128
Категория: Политика
Прочетен: 3173133
Постинги: 1691
Коментари: 835
Гласове: 1587
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031