Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.03.2013 15:13 - АРХИВИТЕ СА ЖИВИ - Историческо наследство
Автор: jivko1128 Категория: Политика   
Прочетен: 1240 Коментари: 0 Гласове:
0





Балканска политика

За условията на Балканския полуостров от края на Втора­та световна война е характерно, че “балканизацията” играе роля на един от фундаментите на конфронтацията. Утвърждаването на междудържавни отношения, които се основават на отсъствието на териториални претенции, на признаването и зачитането териториалната цялост на балканските държави” на отказ от насаждане психоза за “опасност от север”, представляваща в условията след Втората световна война вариант на “антикомунизма”, кул­тивиран в балканските капиталистически страни, има основно значение за подобряване и стабилизиране на международната обстановка на Балканския полуостров след Втората световна война. Положително решение на тези проблеми като цяло за Бал­каните не се постига не само поради изключителната им трудност. Факт е, че между народнодемократичните страни някои такива въпроси получават трайно решение. Тук се намесва влиянието на политическите фактори.
Второ. Установяването на народнодемократична власт в четири балкански страни, гражданската война в Гърция, чието начало с основание може да се търси в края на 1944 г., очертаването на демократична тенденция в политическия живот на Турция извеждат напред въпроса за политическия подход към протичащите промени, проявяващ се във външната политика на балканските държави. Редица местни обстоятелства подпомагат утвърждаването на негативната тенденция, която без това има предпоставки в спорните въпроси и в империалистическите цели и действия в този район.
- Народнодемократичната власт в България, Югославия, Албания, Румъния не е достатъчно укрепнала политически и особено социално-икономически, за да сведе до необходимия минимум надеждите за реставрация на капитализма в тях, хранени от империалистическите и от самите балкански капиталистически страни. Въпросът, разбира се, не е толкова в надеждите, колкото в практическите действия за тяхното реализиране, създаващи обстановка на враждебност между различните балкански дър­жави.
- В течение на пет години в Гърция отначало назрява, а след това се и води гражданска война. Това вече поставя под достатъчно сериозен въпрос политическата целесъобразност от признаването от страна на балканските народнодемократични държави на тази власт, чиито ръководни позиции се оспорват по категоричен начин от такива влиятелни вътрешни сили,каквито са ЕАМ и ЕЛАС, изнесли тежестта на националноосвободителната антифашистка борба в Гърция. С тях победилите в балканските народнодемократични страни трудови слоеве и конкретно кому­нистическите партии, които са най-влиятелната политическа сила, са свързани политически и морално с връзките на класовата, ан­тифашистката, демократическата солидарност.
- Въпреки по-големите възможности още през първите следвоенни години (в сравнение с Гърция) за нормални отношения между балканските народнодемократични страни и Турция край­ният консерватизъм, антикомунизъм и антисъветизъм на турските управляващи среди тласка страната в “обятията” на Съединени­те щати при съхраняване определени ангажименти и към Великобритания и прави от Турция резерв освен на империалистическата политика в този район също така на политиката на гръцките ре­акционни кръгове.
Във връзка с тези обстоятелства възникналите възможности за взаимодействие между балканските държави независимо от социално-икономическите различия се използват само в началото, и то частично, в отношенията на Турция с някои балкански дър­жави. Както скоро се изяснява, по-въздържаното турско пове­дение има конюнктурен характер с оглед непосредствените външно­политически задачи на страната, налагащи сближение с антифа­шистката коалиция. Повишавайки своя външнополитически актив чрез отделни добросъседски действия, турското правителство същевременно съхранява двойственост в позицията си и сериозни резерви за бързо влошаване на отношенията със СССР и съседни­те народнодемократични страни. Поради това първите следвоен­ни години и особено времето от 1947 г. фактически представля­ва време на много пропуснати възможности от Турция за подобря­ване на отношенията с тези страни.
Самостоятелно и важно значение като негативно обстоятелство имат възгледите на управляващите кръгове в Гърция и Тур­ция, представляващи интересите на едрата буржоазия, а в Турция и на едрите поземлени собственици за абсолютизиране силната военна, икономическа и политическа обвързаност отначало с Великобритания, а след това главно със САЩ, като условие за стабилизиране поколебаните устои на капитализма в Гърция и на еднопартийната система в Турция. Тази ориентация ускорява развръзката от империалистическите противоречия между Великобритания и САЩ. Открива се пътят за бързото икономическо, военно и политическо проникване на Съединените щати в двете балкански капиталистически страни, заемащи важно стратеги­ческо положение в близост до СССР и народнодемократичните държави от Югоизточна Европа, както и до Източносредиземноморската зона на пропукващата се колониална система.
Възникналата от 1947 г. на Балканите поляризация по социално-икономически и политически признак поради аналогич­ни причини за нейното възникване се оказва съставна част на процеса на поляризация в цяла Европа. Тя включва създаването на такива трайни връзки между държавите от едната и другата група, които задълго определят тяхното място в системата на международните отношения - Гърция и Турция се обвързват със Съединените щати чрез “Доктрината Труман” и “Плана Маршал”, като сключват десетки договори по военни, икономически и по­литически въпроси и предоставят своята територия за американ­ски бази, а от 1952 г. стават членки на Североатлантическия съюз, в който доминира влиянието на САЩ. България, Румъния, Юго­славия и Албания сключват помежду си, със СССР и с другите народнодемократични страни договори за приятелство, сътруд­ничество и взаимна помощ, трите от тях - България, Румъния и Албания, през 1949 г. стават членки на Съвета за икономическа взаимопомощ като организация за многостранно икономическо сътрудничество, а през 1955 г. са между учредителите на Орга­низацията на Варшавския договор, създадена за целите на колективната сигурност на европейските социалистически страни.
През посочените години, представляващи период на остра конфронтация и в целия международен живот, и на европейския континент в частност, за международните отношения на Балка­ните е характерно, че “студената война” се проявява под формата на изостряне на неуредени въпроси между отделни балкански държави - малцинствени, гранични, дипломатически, търгов­ски, транспортни, финансови, които при друг политически курс е възможно да бъдат решени по пътя на равноправни прего­вори, както това потвърждава бъдещето. Посочените фор­ми на “стълкновение” между някои балкански страни показва не толкова трудността и неразрешимостта на самите тези въпроси, а са начин на възражение срещу вътрешното развитие и полити­ката на другата страна.
При съществуващото съотношение на силите на социализма и капитализма на Балканския полуостров, както и в Европа, конфронтацията не може да вземе такава остра форма на борба срещу социализма, както например в Азия, където от 1950 г. до 1953 г. Съединените щати се намесват с въоръжени сили във вътреш­ните работи на Корея.
Неблагоприятно обстоятелство, допълващо резервите на “студената война” на Балканите, е настъпилото през 1948 г. влошаване на отношенията между Югославия, от една страна, и СССР и останалите народнодемократични страни, от друга. В проявите на югославското ръководство към СССР и народнодемократичните страни се пренебрегват основни интернационалистически прин­ципи на отношения, а към съседните народнодемократични стра­ни се прилага подход, по-специално по териториалните въпроси, граничещ обективно с буржоазния национализъм. Това внася сму­щение в процеса на сближение и търсене на единодействие между комунистическите партии - управляващи или работещи в ка­питалистически условия, както и в процеса на формиране на со­циалистическа общност с участието на СССР и народнодемократичните страни. В условията на остра конфронтация в междуна­родния живот, на прегрупиране на империалистическите държа­ви с привличане и на Западна Германия, на подготовка на антисоциалистически военни блокове поведението на югославското ръководство има значение на съществен неблагоприятен фактор. От друга страна, бъдещето показва, че ролята на този фактор за ме­ждународните отношения и за опасността, която той би могъл да представлява за социалистическото развитие,е преувеличена от Коминформбюро през 1948 г. и 1949 г., когато то остро осъжда югослав­ското ръководство. Продиктуваният от такива оценки подход на Коминформбюро има негативна страна, особено с прилагани­те методи, противоречащи на принципа за самостоятелност на ЮКП и суверенност на югославската народнодемократична дър­жава, и играе роля за увеличаване дистанцията между Югославия и другите социалистически страни, т. е. дава обратен на желания резултат.
Отрицателното влияние на тези обстоятелства има всеобщи и европейски аспекти. На Балканите то е особено осезателно, тъй като води, както и между балканските капиталистически и народнодемократични държави, към възраждане на стари методи в от­ношенията, познати от времето преди войната, когато този район се квалифицира като “барутен погреб”. Връхна точка на тази тенденция представлява създаването през 1953/1954 г. на Балканския пакт като военнополитически съюз между Югославия и балкан­ските капиталистически страни - членки на НАТО, Гърция и Турция.
През периода на създаване предпоставки и утвърждаване на “студената война” на Балканите се очертава първият период от балканската политика на народнодемократична България. Неговото съдържание, в което определяща е линията на сплотя­ване и укрепване на социалистическия лагер, съдържа два основ­ни компонента. От една страна, в своята политика към балкан­ските народнодемократични страни България прилага класов подход, аналогично на отношенията със СССР и другите народно­демократични страни, с помощта на който в конкретните условия се поставят основите на социалистическия интернационализъм в българската балканска политика. Под влиянието на доминира­щата обща атмосфера на международно напрежение и изграж­даната от западните държави под ръководството на САЩ дълго­срочна база за конфронтация със СССР и народнодемократични­те страни в естествения процес на сближение и тясно сътрудни­чество на България с балканските, както и с другите социалисти­чески държави възникват две особени черти: развитие на отбра­нителните елементи на двустранна, а от 1955 г. - и на мно­гостранна основа; институциализиране на икономическите, по­литическите и военните многостранни връзки в рамките на Ев­ропа. От 1948 г. вън от този процес остават българо-югославските отношения, което значително повишава шансовете на “студената война” на Балканите.
От друга страна, отношенията на България с Турция и Гър­ция, различаващи се в началото по своите възможности и състоя­ние, се превръщат в една от главните области на конфронтацията на полуострова. Те получават общ характер във връзка с духа на взаимна нетърпимост, който витае в тях, макар че и тогава за­пазват индивидуални черти. Българската страна, издигайки в отношенията с двете капиталистически държави такива критерии като укрепването на мира и демокрацията в този район, изпитва непосредствено отредената на Турция и Гърция от Съединените щати роля на “местни” носители на политиката на “сдържане” и на “отхвърляне на комунизма”.
Период на преход към нови решения
През 1953 г. в условията на продължаващо изграждане военната структура на политиката на “студена война” балканските държави осъществяват първи практически стъпки за разрешава­не на някои неуредени въпроси, на които тази политика се осно­вава на полуострова. Водят се преговори и се постигат някои спо­разумения. Мерките се отнасят главно до гранични проблеми с оглед постигане спокойствие и стабилност на общите граници, до нормализиране на дипломатическите и търговските връзки. Те протичат в два основни кръга: България, Румъния, Албания - Югославия; България, Румъния-Гърция, Турция.
През втората половина на 1953 г. се поставя начало на нормализиране отношенията с Югославия на всички граничещи с нея социалистически държави. Югославската страна приема предложенията на България, Румъния, Унгария, Албания да се създадат комисии за уреждане на граничните инциденти. Пристъп­ва се към урегулиране и режима на дипломатическите предста­вители между четирите страни и Югославия.
Между България и Гърция е постигнато споразумение по граничните въпроси, възстановяват се търговските връзки, за­почват преговори за възстановяване на дипломатическите отно­шения. Постигат се първи положителни резултати във водените вече три години българо-турски преговори за урегулиране на граничните въпроси.
Най-динамичен фактор в новия процес е НРБ. Това е особе­но съществено за неговите мащаби и темпове, като се има пред­вид, че България е непосредствен съсед както на Югославия, така и на Гърция и Турция. Курсът на българското пра­вителство за уреждане по пътя на преговори на спорните и нерешените въпроси с трите съседни страни през 1953 г. започва ясно да се откроява. Това дава основание в западния печат да се появят оценки за “малка мирна офанзива” на България на Балканите, разглеждана като допълнение към “голямата мирна офанзива” на Съветския съюз.
Същевременно още в началото е забележима по-слабата активност на Албания. Както може да се съди по достъпни източници, това е резултат по отношение на Югославия от запазване­то на сериозни резерви относно възможността да се развиват нор­мални отношения с нея. Съществуват опасения, че могат да се на­сърчат минали стремежи на югославското ръководство да бъде ликвидирана независимостта на Албания и тя да бъде включена в югославската федерация. Освен това албанското ръководство запазва непримиримо отношение към особеностите във вътрешното развитие и външната политика на Югославия, третирани като несоциалистически. Що се отнася до нормализирането на отноше­нията на Албания с Гърция, представляващо също основен вън­шнополитически проблем, тук изоставането се дължи преди всич­ко на гръцката страна, която не проявява склонност да направи корекции в стария си курс към Албания, в който присъствуват териториални претенции.
Започващите промени в подхода между балканските държави намират сериозна опора в редица практически действия на Съветския съюз, чиято политика поради географската му близост обективно е много съществен фактор на международната обста­новка на Балканите.
На 30 май 1953 г. в Заявление на Министерството на външни­те работи на СССР до турското правителство се подчертава, че Съветският съюз няма никакви териториални претенции към Турция. Отбелязва се, че в името на запазването на добросъсед­ските отношения и укрепването на мира и сигурността прави­телствата на Армения и Грузия са счели за възможно да се от­кажат от своите териториални претенции към Турция. Също така съветското правителство, което преди е излизало с предло­жения за съвместно обезпечаване от Съветския съюз и Турция си­гурността в Черноморските проливи, е преразгледало предиш­ното си мнение по този въпрос и счита за възможно обезпечаване­то сигурността на СССР откъм Проливите на условия, еднакво приемливи както за СССР, така и за Турция. Турското прави­телство с удовлетворение приема за сведение заявлението на пра­вителството на СССР и подчертава, че въпросът за Черноморските проливи се регулира от положенията на Конвенцията, приета в Монтрьо.
На 28 юли 1953 г. за пръв път след войната е сключено търговско съглашение между СССР и Гърция, съгласно което Съветският съюз ще експортира в Гърция нефтопродукти, антрацит,
дървен материал в обмен на тютюн, памук, ориз и други стоки.
По предложение на съветското правителство през 1953 г. СССР и Югославия обменят посланици.
В основата на оказалите се възможни промени в отношенията е започналата политическа преоценка на стария подход, довел преди това до негативни последствия. Тази преоценка става въз­можна поради все повече осъзнаваната необходимост социалисти­ческите и капиталистическите държави да се приемат взаимно такива, каквито са, с техния различен обществен строй и поли­тическа система, а Югославия и другите социалистически страни да развиват отношения помежду си въпреки сериозните различия в стопанската и политическата организация на обществото и прин­ципите на външна политика.
Възприеманият курс на търпимост към социално-икономическите и политическите реалности на полуострова се изразява в повече или по-малко проявяваната готовност да се зачитат на практика такива принципи на междудържавни отношения като уважаване суверенитета и независимостта, ненамеса във вътреш­ните работи на другите страни и зачитане техния обществен строй, даване преднина на равноправните преговори като метод за ре­шаване на спорните въпроси. Такова съдържание, означаващо по същество тенденция към привеждане на отношенията на осно­вата на политиката на мирно съвместно съществуване между дър­жавите с различен обществен строй, определя в самото начало характера на нормализацията и между социалистическите страни и Югославия. Това е така, както изглежда, поради обстоятелство­то, че е едва в началото започналата преоценка на характера на югославското развитие, при което се запазва социалистическият обществен строй, но се задълбочават особеностите в сравнение с другите социалистически страни. Преоценката е затруднена и от сериозните отклонения на югославското ръководство от прин­ципите на социалистическия интернационализъм в подхода към международните проблеми. Този характер на нормализацията се диктува също така от поведението на югославската страна, чия­то готовност за промени в отношенията е твърде противоречива. Както изглежда, задържащо действува стремежът на югослав­ското ръководство да запази специалния интерес на САЩ към Юго­славия с неговото реално съдържание - отпускане на заеми, кредити, помощ, включително военна. Основателно е да се пред­полага, че в конкретната обстановка влияние оказва и натискът на западните държави по въпроса за Триест. Така на 8 октомври 1953 г. американското и английското правителство вземат реше­ние да предадат “зона А” на Италия, което югославският политолог Р. Петкович окачествява като “най-бруталния израз на тогавашната политика на едностранно решение на въпроса за Триест”. Може би не е съвсем случайно, че след като на 9 август 1954 г. в Блед е подписан Договорът за съюз, политическо съ­трудничество и взаимна помощ между Югославия, Гърция и Турция (Балканският пакт), на 5 октомври с. г. последва под­писване на Меморандум за съгласие между САЩ, Англия и Югославия, с който се ликвидира временният режим на Свободна те­ритория Триест и двете й зони “А” и “Б” се включват съответно в държавните граници на Италия и Югославия.
За признаване на новите реалности на Балканите като основа за промени в отношенията способствува определилата се в на­чалото на 50-те години вътрешнополитическа и международна обстановка в този район. Характерно е, че са отпаднали въпро­сителните относно пътя на социално-икономическото и полити­ческото развитие на балканските страни и стои един главен въ­прос - реалностите да бъдат признавани и зачитани. Опити за отговор на този въпрос представляват осъществяваните през 1953 г. двустранни преговори и споразумения между конфронтиращи­те балкански държави, с които се поставя началото на нов между­народен процес на Балканите.
Сравнително ранните симптоми за промени в международното положение на Балканите се дължат на редица конкретни обстоятелства.
В този район “студената война” влиза в противоречие с най-елементарните изисквания за отношения между съседни страни: България и Албания нямат дипломатически и търговски отношения с Гърция, влошени са българо-турските дипломатически и тър­говски връзки, по границите на България с Югославия, Гърция и Турция, и на Албания - с Югославия и Гърция, стават ин­циденти. В условията, когато социалните сътресения на Балка­ните са завършили със стабилизиране на социализма в четирите балкански народнодемократични страни, при което Югославия въпреки структурните и политическите особености запазва социалистическите си социално-икономически основи, когато в Гърция, макар и относително, е постигната стабилизация на капитализма, а в Турция се оформя убеждение, че е намерена търсената компромисна политическа форма за укрепване в новите условия властта на капиталистите и едрите поземлени собстве­ници, когато в балканските страни е завършил етапът на след­военното икономическо възстановяване, все по-напред излизат типично мирните проблеми - редовните дипломатически отноше­ния, търговските и културните връзки,транспортните и на съ­общенията въпроси, стабилното положение по границите и др.
Много съществена роля за успешно развитие на отношенията между балканските държави в променените условия играе фак­тът, че още в първите следвоенни години, през етапа на единодей­ствие на главните съюзни държави от антифашистката коалиция, с подписването на мирните договори с България, Румъния и Ита­лия са създадени условия за изграждане на отношенията между балканските държави на трайни, международноправно регламентирани основи. Внесената с мирните договори определеност по спорните дотогава териториални въпроси (с изключение на въ­проса за Триест), както и по основни въпроси от политически, военен, икономически и финансов характер на базата на зачитане суверенитета и независимостта на балканските държави, новата Дунавска конвенция от 1948 г., съблюдаваща интересите на ду­навските страни, играят ролята на позитивни предпоставки.
В балканските капиталистически страни Гърция и Турция под влиянието на общите процеси в международните отношения, на натрупване вътрешни социално-икономически и политически проблеми, нерешаването на които изостря класовите противоре­чия и политическите борби, се налага също търсенето на нови ре­шения. Сред тях се очертават такива външнополитически тенден­ции като преодоляване изолацията от съседните страни, предиз­викана от “студената война”, от една страна, и, от друга, прераз­глеждане на въпроса за абсолютната обвързаност с антисоциалистическия курс на САЩ с оглед да бъдат зачитани и някои на­ционални интереси на двете страни. Етапите на този процес се маркират впоследствие от събитията на 27 май 1960 г. в Тур­ция, от падането на правителството на Национално-радикалния съюз (ЕРЕ) в Гърция през 1963 г. Той бива ускорен от кипър­ската криза, особено през 1963-1964 г., когато тя е изключи­телно остра.
Що се отнася до Югославия, както изглежда, важна роля изиграва обстоятелството, че през 1953-1956 г. СЮК отбелязва опасност от тенденции за отричане ролята на работническата кла­са и идейно разоръжаване на социалистическите сили. Неин важен противовес биха били нормализацията и сближението със СССР и другите социалистически страни. Изглежда основателно тук да се търси началото на това характерно за югославската външ­на политика “балансиране” между курса на социалистическата общност и “атлантическите партньори”, представяно като неза­висим и самостоятелен външнополитически курс, в който доми­нират прагматичните, тясно националните съображения.
Активният и конструктивен подход, така необходим за уреждане на стоящите въпроси за България, Румъния и Албания, е улеснен от протичащия в социалистическата общност, към която те се числят, процес на преоценка на възможностите и методите за подобряване на международния климат, на едновременните действия и на други социалистически страни, насочени към подобряване на отношенията с Югославия и двете балкански капиталистически държави.
Значително по-сложно е положението на Гърция и Турция. За тях при съществуващите крайности в американския хегемонизъм и антикомунизъм и поради това - краен консерватизъм и неповратливост на американската външна политика, нормали­зацията е свързана с преодоляването на едностранната им външно-политическа ориентация към САЩ, с извеждането по-напред на трайните национални интереси..
Преминаването на конфронтиращите балкански държави към преговори .и споразумения по някои въпроси е само част от по-широк процес на преговори, развиващ се на европейския континент, а и в по-широки граници. Този процес има обективни осно­ви. През втората половина на 50-те и началото на 60-те години осо­бено нагледно се проявява главната закономерност на нашата епоха-неотклонният растеж на мощта и влиянието на световния социализъм и отслабване позициите на империализма. Разширяват се мащабите и се ускоряват темповете на развитие на световния революционен процес. Под ударите на национално-освободителните революции загиват колониалните империи на главните империалистически държави, създадени в течение на векове. Империализмът загубва своето доминиращо положение в систе­мата на международните отношения. Като решаваща сила за развитието на международните събития все повече се издига световната социалистическа система. Тази тенден­ция продължава да се утвърждава и в условията на 60-те го­дини въпреки антисъветския курс на ръководството на Ки­тайската народна република, влияещ неблагоприятно върху по­зициите на силите на социалния прогрес в борбата им срещу им­периализма. Това се отнася и за положението на Балканите, къ­дето като неблагоприятен фактор през 60-те години започва да действува рязката промяна във външнополитическия курс на Албания, развиващ се в посока, аналогична на курса на КНР.
Под въздействието на измененията във външната и вътрешната обстановка в самия лагер на буржоазията се усилва проце­сът на разграничаване на силите: в управляващите среди на им­периализма се сблъскват две тенденции - реакционно-агресивната и умерената. Втората съдържа склонност към политика на мирно съвместно съществуване между държавите с различен обществено-икономически строй.
Тези процеси отчетливо дават отражение на международните отношения още от средата на 50-те години, когато се очертава решаващата роля на социалистическата система в антиимпериа­листическата борба. В капиталистическите страни прониква разбирането, че световната социалистическа система укрепва въпреки волята и противодействието на империалистическите държави, а пренебрегването на международната й роля не подобрява по­зициите на капиталистическата система. Това налага да бъде потърсен нов подход към предложенията на социалистическите стра­ни за укрепване на международния мир и сигурност.
Активизираната международна дейност на Съветския съюз и другите социалистически страни показва реалното съществуване на друга алтернатива. Нейното съдържание се определя от обстоятелството, че колкото и да се различават помежду си социалните системи на държавите от Изток и Запад, има немалко жиз­нено важни проблеми, по които техните интереси са съвместими или даже сходни. Към тях се отнася преди всичко запазването на мира и развитието на търговско, икономическо и културно сътрудничество.
Направените от съветските ръководители декларации в началото на 1953 г., че СССР счита за възможно да бъдат развивани международното сътрудничество и деловите връзки, да се разрешават мирно спорните международни въпроси, предизвикват широк интерес. Американският президент Д. Айзенхауер, като се вижда принуден да вземе отношение, заема двусмислена по­зиция. За разлика от него, без да поставя предварителни ус­ловия, положително се изказва английският премиер У. Чърчил, който на 11 май 1953 г. излиза с реч пред Камарата на общините. Проявявайки реализъм, той поставя на преоценка някои свои стари възгледи по международните проблеми. “Аз не вярвам - заявява Чърчил, - че извънредно сериозният проблем за съчета­ване сигурността на Русия със свободата и сигурността на За­падна Европа е неразрешим.” Давайки си сметка за голямата слож­ност на подлежащите за уреждане проблеми, той споделя подхо­да на СССР за частични решения и предлага провеждане на кон­ференция “в най-висшите сфери между великите държави без дъл­го отлагане”. Държавният департамент на САЩ след два дни предава за печат заявление, в което изказва одобрение на пред­ложението на английския премиер. Заслужава внимание фак­тът, че Северноатлантическият съюз въпреки присъщата му не­адекватна реакция на събитията в света чрез Комюникето на 12-ата сесия на своя Съвет, състояла се в Париж от 14 до 16 де­кември 1953 г., отбелязва “желанието” на Съветския съюз “да постигне споразумение по въпросите, по които в света има раз­личия”.
Едно от първите свидетелства за настъпването на промени в международната обстановка е фактът, че разпалената през юни 1950 г. Корейска война през юли 1953 г. е прекратена с под­писване на примирие между воюващите страни. Това е успех на международната дейност на СССР, развивана в подкрепа на корейско-китайските усилия за прекратяване на империалистичес­ката намеса и установяване на мир в тази страна. В защита на курса на мир се изказват социалистическите страни-както членки на ООН, така и държавите извън стените на организацията, в числото на които са България, Румъния, Албания. “Корейските събития показват-както заключават съветски между народници, - че мощта на социалистическите държави може да обуздае империалистите.че тя практически ги е спряла, когато те в лицето на САЩ пет години след завършването на Втората световна война отново се решават да преминат към актове на въоръжена агресия.”
Несъмнено между най-важните показатели за зараждането на позитивна тенденция в международните отношения е възста­новяването през 1954 г. на непосредствените преговори между бившите главни съюзници от антифашистката коалиция, постоянни членове на Съвета за сигурност СССР, САЩ, Великобритания и Франция, по основни международни проблеми, довели и до решаването на някои от тях.
Проведеното Женевско съвещание от април - юли 1954 г. по Корея и Индокитай на министрите на външните работи на СССР, САЩ, Великобритания, Франция, КНР с участието и на другите заинтересовани страни допринася за прекратяване военните действия във Виетнам, Камбоджа и Лаос, за признава­не суверенитета на трите страни и представлява важна крачка за смекчаване на международното напрежение. Подписаният през май 1955 г. във Виена Държавен договор с Австрия от стра­на на СССР, САЩ, Великобритания и Франция за възстановя­ване независимостта на Австрийската република и признание­то й като демократична и неутрална държава също така оказва положително влияние върху международния климат и като Же­невското съвещание свидетелствува за съществуването на големи възможности за разрешаване на международните проблеми.
В началото на започналия процес на преговори с всеобщо значение несъмнено стои Берлинското съвещание на министрите на външните работи на СССР, САЩ, Великобритания и Франция, проведено през януари и февруари 1954 г. в отговор на съветски­те предложения - правени от май 1952 г., за непосредствени пре­говори между четирите страни по германския въпрос. Това съве­щание, както и последвалите през 1955 г. женевски съвещания, отначало на държавните ръководители на четирите страни, а след това на техните външни министри, на които се обсъждат про­блемът за европейската сигурност и свързаният с него германски въпрос, разоръжаването, контактите между Изтока и Запада, не довеждат до практически резултати. Но самият факт на съв­местно обсъждане на такива основни проблеми на международ­ния живот оказва влияние за смекчаване на политическия кли­мат въпреки протичащия едновременно противоположен процес на конфронтация.
Една от главните области, в които сравнително рано се проявява безплодността на “студената воина”, е икономическата област. Политиката на милитаризация на народното стопанство и на надпреварване във въоръженията още през 1951 и 1952 г. довежда до застой в едни капиталистически страни и до депресия - в други. Съгласно Доклад на Секретариата на ООН за междуна­родното икономическо положение през 1951 -1952 г. явления на застой и известен упадък в промишленото производство, които са се проявили още през 1951 г. в редица капиталистически стра­ни, през 1952 г. са били наблюдавани почти във всички капита­листически страни. На Запад все повече си пробива път тезата “Търговия, а не помощ”, насочена срещу американската дискри­минационна система по отношение на социалистическите страни и срещу поставянето на западноевропейските държави в зависи­мост от американската помощ.
Актуалността на въпроса за разширяване на търговските връзки лесно може да се схване, като се има предвид, че съгласно констатацията на Икономическата комисия на ООН за Европа износът от Западна за Източна Европа през 1953 г. представлява едва 50 % от обема на търговския обмен през 1938 г., а вносът от Изтока за Западна Европа - само 38%.
Показателно е проведеното през април 1952. г. в Москва меж­дународно икономическо съвещание, което си поставя за цел да бъдат изучени възможностите за нормализиране и развитие на икономическите връзки между държавите независимо от разли­чията в техните социално-икономически системи. В него вземат участие 471 души - индустриалци, търговци, икономисти, ин­женери, профсъюзни и кооперативни дейци, редактори на ико­номически списания и вестници от 49 страни, в това число от най-големите западни държави, от социалистически и неутрални стра­ни, а от балканските - от България, Албания, Гърция, Румъния.
В приетото комюнике се посочва, че с влошаването на между­народните отношения, особено усилило се през последните го­дини, са се увеличили изкуствените препятствия, които пречат на търговията между страните. Нарушени са традиционните тър­говски връзки, ограничени са географските сфери на търговията и рязко е нарушен обменът между Запада и Изтока. “Разстрой­ството на световната търговия нанася сериозна вреда на развитието на икономиката на редица страни, нарушава равновесието на търговските и платежните баланси и влияе неблагоприятно на жизненото равнище на хората, предизвик­вайки влошаване на продоволственото положение, ръст на цените, увеличаване на безработицата и затруднява провеждане­то на социални мероприятия и особено жилищно строителство” - се казва в комюникето.
Участниците в съвещанието отправят Обръщение до Общото събрание на Организацията на обединените нации с предложение ООН да свика в близко време съвещание на представители на правителствата с участието на деловите кръгове, профсъюзите и други обществени организации на всички страни с цел да се окаже съдействие за разширяване на международната търговия на основата на равенство и с необходимото отчитане на потребностите на слаборазвитите в индустриално отношение страни. Активно участие вземат българските представители. Ръково­дителят на делегацията, изказвайки се против дискриминацията в търговията, предлага широка програма за нормализиране на икономическите връзки по пътя на уреждане международноправ­ни, транспортни, тарифни и други въпроси.
С оглед постигането на практически резултати на съвеща­нието е учреден Комитет за съдействие на международната търговия.
През април 1953 г. по решение на 7-ата и 8-ата сесия на Иконо­мическата комисия на ООН за Европа (ИКЕ) в Женева се про­вежда Съвещание на експерти по въпросите на търговията между Източна и Западна Европа. В него участвуват представители от 25 европейски държави, в това число от страни, които не членуват в ИКЕ, а също така от Съединените щати. На съвещанието, освен че се обсъжда състоянието на търговията между страните от Из­точна и Западна Европа, се провеждат двустранни и тристранни преговори във връзка с въпросите на търговията между отдел­ните страни. Съвещанието способствува за разширяване на тър­говските връзки между редица европейски държави, в това число на Гърция със социалистическите страни.
Стремежът на западните делови кръгове да развиват търгов­ски връзки с Източна Европа намира следваща проява на състоя­лия се през май 1953 г. във Виена XIV конгрес на Международ­ната търговска палата. На този конгрес присъствуват предста­вители на най-големите промишлени монополи, банкови обедине­ния, търговски фирми от много страни на Западна Европа, Аме­рика, колониални и зависими страни. Въпреки че от дневния ред са снети въпросите на търговията Изток - Запад, те преоблада­ват в изказванията. В условията, когато възниква остра нужда от разширяване пазарите, особено се проявява стремеж на деловите западноевропейски кръгове за възстановяване търговските връзки с Изтока. Ярък израз на това дава почетният президент на Международната търговска палата А. Парели, който разглеж­да като едно от най-важните условия за стабилизиране на западно­европейската икономика извършването на “поврат в отношенията между Запада и Изтока”. Самият президент пък Хейденстам се изказва против списъците за забрана на търговията със стоки, обявени за стратегически.
Деветата сесия на ИКЕ, състояла се през март 1954 г. в Женева, се отличава с готовността на деловите кръгове на запад­ноевропейските страни да разширят търговията със социалистиче­ските страни, а също с исканията към САЩ да внесат изменения в системата на ограничаване стокообмена със социалистическите страни. За създаването на по-доброжелателна и делова обстановка голям е приносът на социалистическите страни и особено на де­легацията на Съветския съюз, която провежда сериозна работа за активизиране дейността на Комитета по външна търговия при ИКЕ. На сесията единодушно е приета предложената съвместно от СССР и Великобритания резолюция за по-нататъшно разширя­ване на търговията между Изтока и Запада посредством сключ­ването на многостранни и дългосрочни търговски и платежни спогодби, организиране на срещи между представители на дело­вите кръгове, уреждане на консултации между търговските екс­перти и пр.
Изложеното потвърждава правилността на заключението, съдържащо се в съветската историография, че от 50-те години спе­циално внимание заслужават 1953-1955 г. Изтъква се тяхното особено значение, тъй като външнополитическите инициативи на Съветския съюз и другите социалистически страни довеждат до известно отслабване на международното напрежение още през тези години.
И за Балканите годините 1953-1955 представляват своеобраз­но съчетание на висока степен на проява на “студената война” и начало на нормализиране на отношенията между държавите с различен обществен строй. През 1953-1954 г. тук се създава Бал­канският пакт с участието на Турция, Гърция и Югославия. Но през 1953 г. започва и процесът на разрешаване чрез преговори и споразумения на някои проблеми между балканските страни, намиращи се в положение на конфронтация.
Много западни автори също разглеждат 1953 г. като начало на нов период в отношенията между капиталистическите и социа­листическите страни. След като се приписва на СССР отговорност­та за възникването на “студената война”, настъпилите промени в подхода, проявяващи се най-отчетливо в подновяването на диа­лога между Запада и Изтока, се свързват изключително със смърт­та на Й.В.Сталин.
Несъмнено не може да се принизява личното влияние на Й.В.Сталин при определяне формите и методите на външната по­литика на СССР през времето, когато той е начело на съветската държава, така както по принцип не може да не се държи сметка за ролята на ръководните държавни дейци при определяне на цялостната политика на съответната държава. Но историческият опит свидетелствува, че международните отношения се определят не от субективните решения на ръководителите, а от съвкупните обективни и субективни фактори. В дадения случай непредубеденият анализ на произтичащите промени в международната об­становка през разглежданите години свидетелствува, че основните предпоставки са заложени в самия исторически процес, изклю­чително динамичен след Втората световна война, в интересите и целите на господствуващите класи и влиянието на редица до­пълнителни фактори от вътрешен и външен характер, формиращи външната политика на държавата във всеобщ и регионален мащаб.
Характерът и времето на започналата нормализация на отно­шенията между България, Румъния, Албания, от една страна, и Югославия, Гърция, Турция, от друга, свидетелствуват за ней­ната тясна връзка по линията на главните причини и насоченост със започналата поредица от преговори между бившите главни съюзни държави. Разглеждани в контекста на общия процес, про­вежданите на Балканите мерки допринасят да се разкрие по-пъл­но неговият характер и в същото време се явяват една конкретна форма на изявата му. Става ясно във връзка с това, че общият процес се развива едновременно на две равнища: по пътя на обсъж­дане и решаване важни проблеми от всеобщо значение; чрез ча­стични решения между отделни държави, като на Балканите по­ради характера на района и съдържанието на “студената война” те вземат формата на тенденция за целия субрегион.
Тясната взаимна връзка на новия процес, развиващ се на Балканите, с този от всеобщ мащаб, в който все повече се опреде­лят самостоятелни европейски аспекти, е характерна за цялото развитие до края на 50-те и през 60-те години. Постепенно се уре­гулират едни или други спорни и нерешени въпроси между дър­жавите, намиращи се в положение на конфронтация, които про­пукват в ширина и дълбочина устоите на “студената война”. По този начин политиката на мирно съвместно съществуване между държави с различен обществен строй овладява практически едни или други области на междудържавните отношения.
Както и в своето начало, подобряването на международните отношения на Балканите протича по пътя на решаване на отделни двустранни въпроси, като постепенно се върви към изграждане на необходимата система от мерки за тяхното цялостно уреждане: гранични - трайно определяне на граничната линия и нейната редемаркация, съвместно регламентиране на реда за контрол, под­държане и възстановяване на граничната линия, за предотвра­тяване и уреждане на гранични инциденти и нарушения, създа­ване облекчен режим за преминаване на границата от граничното население и за ползване на двувластните имоти (с Югославия); търговски - сключване на търговски и платежни спогодби, ре­шаване въпроси на транспорта, съобщенията и митническия режим, с които се облекчават търговските връзки, с оглед на из­ползване и изгодите от непосредственото съседство и се благопри­ятствуват транзитните превози от и за Европа; възстановяване, развитие и осъвременяване на шосейните, железопътните, въз­душните и морските, телеграфните, телефонните и телексните съобщения с оглед нуждите на растящия поток от пътници от балканските и други страни; нормализиране на дипломатическите отношения, прилагане на нормален режим, без дискриминация за движението на дипломатическия персонал, издигане ранга на ди­пломатическите представителства от мисии в посолства и из­ползването им като действен инструмент за цялостно развитие на отношенията, откриване на нови консулства; установяване на културни и научни връзки, на контакти между обществени среди; сътрудничество в областта на туризма.
Този процес както в своето начало, така и в последвалото развитие има специфични мащаби и темпове между различните страни от двата кръга, както бяха посочени по-горе: България, Румъния, Албания - Югославия; България, Румъния - Гър­ция, Турция. Запазва се и първоначалният темп на активност - най-висок на България, най-слаб - на Албания.
Докато отношенията в първия кръг скоро започват да очер­тават специфика в еволюцията на своето развитие между всяка от трите балкански социалистически страни и Югославия, то във втория кръг, общо взето, те се развиват успоредно. В дву­странните отношения през 60-те години се очертава втори, по-висок етап, забележителен както с постигнатото окончателно или трайно решение на редица стари спорни въпроси, така и с възник­ването на политически контакти на високо правителствено и държавно равнище.
През разглежданите години това двустранно развитие на от­ношенията на Балканите, определящо промените в международ­ната атмосфера на полуострова, протича в най-тясна връзка със състоянието на общата международна атмосфера. Те носят съ­щия характер - бавно и неравно развитие, с просветления или рязко влошаване на положението, отразявайки много често ди­ректно, вариациите на международния климат като цяло. Тук в по-ограничени рамки се проявяват двата основни курса, ха­рактерни за международния живот. Страните - членки на Вар­шавския договор, разположени на Балканите, подкрепящи ини­циативите на СССР и съавтори на съвместни документи, при­ети от всички държави от Варшавския договор, са за пос­тигане бързи и решителни промени в международния климат по пътя на осъществяване германско мирно урегулиране, практи­чески стъпки за разоръжаване от частично до всеобщо и пълно, забрана на атомното и водородното оръжие, като се започне с прекратяване изпитанията на това оръжие и се стигне до уни­щожаване на запасите от него, ликвидиране на колониалната система, противодействие на актовете на агресия по отношение новоосвободените страни, изграждане система за сигурност и сътрудничество в Европа и др.
В духа на тези цели се предлагат и редица частични, под­ходящи за Балканите мерки. Най-характерни в това направление са редицата предложения за многостранни мерки, правени в края на 50-те години за Балканския полуостров.
Балканските страни - членки на НАТО, отхвърлят тези предложения. С някои отделни резерви те продължават да след­ват всички основни направления на курса на Северноатлантическия съюз и конкретно на САЩ, които, правейки крачка към диалог между Запада и Изтока, продължават надпреварата във въоръ­женията, отказват се от реални стъпки за трайно подобряване на международното положение, с отделни корекции се стараят да провеждат политика “от позиция на силата”.
През разглежданите години така нареченият “дух на Женева”, проявяващ се като по-кратки или по-продължителни по време моменти на разведряване в атмосферата на “студена война”, има своите балкански аспекти. От друга страна, сериозни затрудне­ния в бавния, мъчителен, но като цяло възходящ процес на нормализация на отношенията между съответните балкански дър­жави, възникват в началото на 60-те години, когато през ля­тото на 1961 г., в отговор на съветските и на всички държави от Варшавския договор предложения - със сключването на мирен договор с двете германски държави да завърши мирното урегу­лиране в Централна Европа, агресивните кръгове на НАТО съз­дават в центъра на Европа изключително опасна ситуация. Балканските страни - членки на Северноатлантическия съюз, съ­що се насочват към действия в духа на тази политика. Най-ак­тивна е ролята на Гърция, чието правителство прави крачка назад от някои резултати, постигнати чрез преговори в предход­ното време. За напрежението в обстановката тук способствуват и други обстоятелства. Влошават се отношенията между НР Ал­бания и останалите страни от социалистическата общност. Бавно се преодолява настъпилото от 1958 г. смущение в процеса на по­добряване отношенията между СФР Югославия и другите социа­листически страни.
Но в условията на протичащите промени в света - на укреп­ване на социализма като обществена система и разпадане на колониализма, на увеличаване икономическата и военната мощ и политическото влияние на СССР, на засилване антиимпериали­стическата борба и движението на широки слоеве за мир и сътруд­ничество, новите опити на западните държави да разговарят със СССР с езика на силата се оказват явно безперспективни и те са принудени да продължат диалога.
Илюстрация на обстоятелството, че настъпилите промени в света изискват подход в духа на една политика на мирно съвмест­но съществуване между държавите с различен обществен строй, е развитието на процеса на подобряване отношенията на Балканите. През 1963-1964 г. във връзка с кипърския въпрос се изострят отношенията между Гърция и Турция, две страни - членки на НАТО. Влошават се отношенията на балканските социалистиче­ски страни с Албания. Не са достатъчно стабилни българо-югославските отношения във връзка с придаването актуалност от югослав­ска страна на т. нар. “македонски въпрос”. През април 1967 г. в Гърция е извършен десен военен преврат. Но и в тази сложна обстановка на Балканите се съхранява и развива тенденцията за подобряване на общата атмосфера, а в балканските капитали­стически страни се утвърждава курсът на развитие добросъсед­ски отношения с балканските и други социалистически страни ка­то надпартийна политика.
Такива резултати особено нагледно свидетелствуват, че съ­ществува сложна зависимост между различни фактори - извънбалкански и “местни”, двустранни и многостранни, от правител­ствен и обществен характер, от политическата и икономическата област, които, действувайки напълно или частично еднопосочно, определят в даден исторически момент един или друг международен климат на полуострова. При, това, без да се принизява важ­ното значение на двустранните отношения между балканските държави, очевидно е, че характерът на международната обста­новка в този район не е просто сборна величина от двустранните отношения, а съотношение на сили, развиващо се по главната ос - подход към противоречието между социализма и капитализма в границите на Балканите и в по-широк мащаб, степен на готовност за изграждане на отношенията между различните по обществен строй държави на основата на равенство и еднаква сигурност. Що се отнася до влиянието - по време и мащаби на силите, осигуря­ващи укрепването и доминирането на положителните процеси, то е много зависимо от характера на отношенията между социа­листическите държави от този район.
На тази база даже при повече или по-малко сложни отноше­ния между някои балкански държави става възможно да продъл­жава създаването на предпоставки в стопанската, политическата, културната област за преминаване на по-широка основа на между­държавно и обществено сътрудничество, въвело Балканите в на­чалото на 70-те години в нов период - период на разведряване.
Мястото на НРБ в развитието на новия процес на Балканите през времето от 1953 до 1970 г. свидетелствува за настъпва­нето на нов, втори период в балканската политика на социали­стическа България. Неговото главно съдържание се определя от провеждането линия на преодоляване “студената война” в този район, на подобряване отношенията с Югославия. Това е свърза­но с промени в методите и формите на отношенията с балканските капиталистически страни, с прилагането на нов подход към по­литическите и идейните различия, откриващ пътя за нормализи­ране на отношенията.
През същото време се задълбочава сближението с Румъния и Албания. Един от неговите важни елементи става преоценката на критериите, методите и формите на външната политика на со­циалистическата държава. Във връзка с това “обаче възникват различия с Албания, наложили от началото на 60-те години не­благоприятен отпечатък върху българо-албанските отношения.
Активната и действена роля на НРБ от 1953 г. за подобря­ване международната обстановка на Балканите, фактът, че тя се проявява по отношение на три балкански страни - Югосла­вия, Гърция и Турция, нейни непосредствени съседи, отношенията с които, като изразяват линията на конфронтация, стават важна област на борбата за нейното преодоляване,поражда тясна за­висимост между българската външна политика и общата между­народна обстановка на Балканския полуостров.
Изложеното позволява да се направи заключение, че анало­гията в периодизацията на балканската политика на НРБ с об­щите главни и доминиращи процеси на Балканите, определящи об­щата периодизация с присъщите й характеристики, не е случайна.
Българската външна политика е постоянен действен фактор за създаване благоприятни предпоставки с оглед подобряване меж­дународния климат на полуострова, движеща сила на положител­ните промени, което води към тясно взаимодействие и зависимост между общите процеси на Балканите и външната политика на НРБ в този район. Аналогията в българската и общата балканска периодизация на международните отношения е закономерен израз на тази зависимост. Тя се корени в трайната линия на българска­та външна политика за изграждане отношения на социалистически интернационализъм с балканските социалистически страни и на мирно съвместно съществуване с балканските капиталистически държави.



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jivko1128
Категория: Политика
Прочетен: 3169551
Постинги: 1689
Коментари: 833
Гласове: 1585
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Ноември, 2021  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930