Блогът на jivko1128 :: АРХИВИТЕ СА ЖИВИ - Историческо наследство

Балканска политика
За условията на Балканския полуостров от края на Втората световна война е характерно, че “балканизацията” играе роля на един от фундаментите на конфронтацията. Утвърждаването на междудържавни отношения, които се основават на отсъствието на териториални претенции, на признаването и зачитането териториалната цялост на балканските държави” на отказ от насаждане психоза за “опасност от север”, представляваща в условията след Втората световна война вариант на “антикомунизма”, култивиран в балканските капиталистически страни, има основно значение за подобряване и стабилизиране на международната обстановка на Балканския полуостров след Втората световна война. Положително решение на тези проблеми като цяло за Балканите не се постига не само поради изключителната им трудност. Факт е, че между народнодемократичните страни някои такива въпроси получават трайно решение. Тук се намесва влиянието на политическите фактори.
Второ. Установяването на народнодемократична власт в четири балкански страни, гражданската война в Гърция, чието начало с основание може да се търси в края на 1944 г., очертаването на демократична тенденция в политическия живот на Турция извеждат напред въпроса за политическия подход към протичащите промени, проявяващ се във външната политика на балканските държави. Редица местни обстоятелства подпомагат утвърждаването на негативната тенденция, която без това има предпоставки в спорните въпроси и в империалистическите цели и действия в този район.
- Народнодемократичната власт в България, Югославия, Албания, Румъния не е достатъчно укрепнала политически и особено социално-икономически, за да сведе до необходимия минимум надеждите за реставрация на капитализма в тях, хранени от империалистическите и от самите балкански капиталистически страни. Въпросът, разбира се, не е толкова в надеждите, колкото в практическите действия за тяхното реализиране, създаващи обстановка на враждебност между различните балкански държави.
- В течение на пет години в Гърция отначало назрява, а след това се и води гражданска война. Това вече поставя под достатъчно сериозен въпрос политическата целесъобразност от признаването от страна на балканските народнодемократични държави на тази власт, чиито ръководни позиции се оспорват по категоричен начин от такива влиятелни вътрешни сили,каквито са ЕАМ и ЕЛАС, изнесли тежестта на националноосвободителната антифашистка борба в Гърция. С тях победилите в балканските народнодемократични страни трудови слоеве и конкретно комунистическите партии, които са най-влиятелната политическа сила, са свързани политически и морално с връзките на класовата, антифашистката, демократическата солидарност.
- Въпреки по-големите възможности още през първите следвоенни години (в сравнение с Гърция) за нормални отношения между балканските народнодемократични страни и Турция крайният консерватизъм, антикомунизъм и антисъветизъм на турските управляващи среди тласка страната в “обятията” на Съединените щати при съхраняване определени ангажименти и към Великобритания и прави от Турция резерв освен на империалистическата политика в този район също така на политиката на гръцките реакционни кръгове.
Във връзка с тези обстоятелства възникналите възможности за взаимодействие между балканските държави независимо от социално-икономическите различия се използват само в началото, и то частично, в отношенията на Турция с някои балкански държави. Както скоро се изяснява, по-въздържаното турско поведение има конюнктурен характер с оглед непосредствените външнополитически задачи на страната, налагащи сближение с антифашистката коалиция. Повишавайки своя външнополитически актив чрез отделни добросъседски действия, турското правителство същевременно съхранява двойственост в позицията си и сериозни резерви за бързо влошаване на отношенията със СССР и съседните народнодемократични страни. Поради това първите следвоенни години и особено времето от 1947 г. фактически представлява време на много пропуснати възможности от Турция за подобряване на отношенията с тези страни.
Самостоятелно и важно значение като негативно обстоятелство имат възгледите на управляващите кръгове в Гърция и Турция, представляващи интересите на едрата буржоазия, а в Турция и на едрите поземлени собственици за абсолютизиране силната военна, икономическа и политическа обвързаност отначало с Великобритания, а след това главно със САЩ, като условие за стабилизиране поколебаните устои на капитализма в Гърция и на еднопартийната система в Турция. Тази ориентация ускорява развръзката от империалистическите противоречия между Великобритания и САЩ. Открива се пътят за бързото икономическо, военно и политическо проникване на Съединените щати в двете балкански капиталистически страни, заемащи важно стратегическо положение в близост до СССР и народнодемократичните държави от Югоизточна Европа, както и до Източносредиземноморската зона на пропукващата се колониална система.
Възникналата от 1947 г. на Балканите поляризация по социално-икономически и политически признак поради аналогични причини за нейното възникване се оказва съставна част на процеса на поляризация в цяла Европа. Тя включва създаването на такива трайни връзки между държавите от едната и другата група, които задълго определят тяхното място в системата на международните отношения - Гърция и Турция се обвързват със Съединените щати чрез “Доктрината Труман” и “Плана Маршал”, като сключват десетки договори по военни, икономически и политически въпроси и предоставят своята територия за американски бази, а от 1952 г. стават членки на Североатлантическия съюз, в който доминира влиянието на САЩ. България, Румъния, Югославия и Албания сключват помежду си, със СССР и с другите народнодемократични страни договори за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ, трите от тях - България, Румъния и Албания, през 1949 г. стават членки на Съвета за икономическа взаимопомощ като организация за многостранно икономическо сътрудничество, а през 1955 г. са между учредителите на Организацията на Варшавския договор, създадена за целите на колективната сигурност на европейските социалистически страни.
През посочените години, представляващи период на остра конфронтация и в целия международен живот, и на европейския континент в частност, за международните отношения на Балканите е характерно, че “студената война” се проявява под формата на изостряне на неуредени въпроси между отделни балкански държави - малцинствени, гранични, дипломатически, търговски, транспортни, финансови, които при друг политически курс е възможно да бъдат решени по пътя на равноправни преговори, както това потвърждава бъдещето. Посочените форми на “стълкновение” между някои балкански страни показва не толкова трудността и неразрешимостта на самите тези въпроси, а са начин на възражение срещу вътрешното развитие и политиката на другата страна.
При съществуващото съотношение на силите на социализма и капитализма на Балканския полуостров, както и в Европа, конфронтацията не може да вземе такава остра форма на борба срещу социализма, както например в Азия, където от 1950 г. до 1953 г. Съединените щати се намесват с въоръжени сили във вътрешните работи на Корея.
Неблагоприятно обстоятелство, допълващо резервите на “студената война” на Балканите, е настъпилото през 1948 г. влошаване на отношенията между Югославия, от една страна, и СССР и останалите народнодемократични страни, от друга. В проявите на югославското ръководство към СССР и народнодемократичните страни се пренебрегват основни интернационалистически принципи на отношения, а към съседните народнодемократични страни се прилага подход, по-специално по териториалните въпроси, граничещ обективно с буржоазния национализъм. Това внася смущение в процеса на сближение и търсене на единодействие между комунистическите партии - управляващи или работещи в капиталистически условия, както и в процеса на формиране на социалистическа общност с участието на СССР и народнодемократичните страни. В условията на остра конфронтация в международния живот, на прегрупиране на империалистическите държави с привличане и на Западна Германия, на подготовка на антисоциалистически военни блокове поведението на югославското ръководство има значение на съществен неблагоприятен фактор. От друга страна, бъдещето показва, че ролята на този фактор за международните отношения и за опасността, която той би могъл да представлява за социалистическото развитие,е преувеличена от Коминформбюро през 1948 г. и 1949 г., когато то остро осъжда югославското ръководство. Продиктуваният от такива оценки подход на Коминформбюро има негативна страна, особено с прилаганите методи, противоречащи на принципа за самостоятелност на ЮКП и суверенност на югославската народнодемократична държава, и играе роля за увеличаване дистанцията между Югославия и другите социалистически страни, т. е. дава обратен на желания резултат.
Отрицателното влияние на тези обстоятелства има всеобщи и европейски аспекти. На Балканите то е особено осезателно, тъй като води, както и между балканските капиталистически и народнодемократични държави, към възраждане на стари методи в отношенията, познати от времето преди войната, когато този район се квалифицира като “барутен погреб”. Връхна точка на тази тенденция представлява създаването през 1953/1954 г. на Балканския пакт като военнополитически съюз между Югославия и балканските капиталистически страни - членки на НАТО, Гърция и Турция.
През периода на създаване предпоставки и утвърждаване на “студената война” на Балканите се очертава първият период от балканската политика на народнодемократична България. Неговото съдържание, в което определяща е линията на сплотяване и укрепване на социалистическия лагер, съдържа два основни компонента. От една страна, в своята политика към балканските народнодемократични страни България прилага класов подход, аналогично на отношенията със СССР и другите народнодемократични страни, с помощта на който в конкретните условия се поставят основите на социалистическия интернационализъм в българската балканска политика. Под влиянието на доминиращата обща атмосфера на международно напрежение и изгражданата от западните държави под ръководството на САЩ дългосрочна база за конфронтация със СССР и народнодемократичните страни в естествения процес на сближение и тясно сътрудничество на България с балканските, както и с другите социалистически държави възникват две особени черти: развитие на отбранителните елементи на двустранна, а от 1955 г. - и на многостранна основа; институциализиране на икономическите, политическите и военните многостранни връзки в рамките на Европа. От 1948 г. вън от този процес остават българо-югославските отношения, което значително повишава шансовете на “студената война” на Балканите.
От друга страна, отношенията на България с Турция и Гърция, различаващи се в началото по своите възможности и състояние, се превръщат в една от главните области на конфронтацията на полуострова. Те получават общ характер във връзка с духа на взаимна нетърпимост, който витае в тях, макар че и тогава запазват индивидуални черти. Българската страна, издигайки в отношенията с двете капиталистически държави такива критерии като укрепването на мира и демокрацията в този район, изпитва непосредствено отредената на Турция и Гърция от Съединените щати роля на “местни” носители на политиката на “сдържане” и на “отхвърляне на комунизма”.
Период на преход към нови решения
През 1953 г. в условията на продължаващо изграждане военната структура на политиката на “студена война” балканските държави осъществяват първи практически стъпки за разрешаване на някои неуредени въпроси, на които тази политика се основава на полуострова. Водят се преговори и се постигат някои споразумения. Мерките се отнасят главно до гранични проблеми с оглед постигане спокойствие и стабилност на общите граници, до нормализиране на дипломатическите и търговските връзки. Те протичат в два основни кръга: България, Румъния, Албания - Югославия; България, Румъния-Гърция, Турция.
През втората половина на 1953 г. се поставя начало на нормализиране отношенията с Югославия на всички граничещи с нея социалистически държави. Югославската страна приема предложенията на България, Румъния, Унгария, Албания да се създадат комисии за уреждане на граничните инциденти. Пристъпва се към урегулиране и режима на дипломатическите представители между четирите страни и Югославия.
Между България и Гърция е постигнато споразумение по граничните въпроси, възстановяват се търговските връзки, започват преговори за възстановяване на дипломатическите отношения. Постигат се първи положителни резултати във водените вече три години българо-турски преговори за урегулиране на граничните въпроси.
Най-динамичен фактор в новия процес е НРБ. Това е особено съществено за неговите мащаби и темпове, като се има предвид, че България е непосредствен съсед както на Югославия, така и на Гърция и Турция. Курсът на българското правителство за уреждане по пътя на преговори на спорните и нерешените въпроси с трите съседни страни през 1953 г. започва ясно да се откроява. Това дава основание в западния печат да се появят оценки за “малка мирна офанзива” на България на Балканите, разглеждана като допълнение към “голямата мирна офанзива” на Съветския съюз.
Същевременно още в началото е забележима по-слабата активност на Албания. Както може да се съди по достъпни източници, това е резултат по отношение на Югославия от запазването на сериозни резерви относно възможността да се развиват нормални отношения с нея. Съществуват опасения, че могат да се насърчат минали стремежи на югославското ръководство да бъде ликвидирана независимостта на Албания и тя да бъде включена в югославската федерация. Освен това албанското ръководство запазва непримиримо отношение към особеностите във вътрешното развитие и външната политика на Югославия, третирани като несоциалистически. Що се отнася до нормализирането на отношенията на Албания с Гърция, представляващо също основен външнополитически проблем, тук изоставането се дължи преди всичко на гръцката страна, която не проявява склонност да направи корекции в стария си курс към Албания, в който присъствуват териториални претенции.
Започващите промени в подхода между балканските държави намират сериозна опора в редица практически действия на Съветския съюз, чиято политика поради географската му близост обективно е много съществен фактор на международната обстановка на Балканите.
На 30 май 1953 г. в Заявление на Министерството на външните работи на СССР до турското правителство се подчертава, че Съветският съюз няма никакви териториални претенции към Турция. Отбелязва се, че в името на запазването на добросъседските отношения и укрепването на мира и сигурността правителствата на Армения и Грузия са счели за възможно да се откажат от своите териториални претенции към Турция. Също така съветското правителство, което преди е излизало с предложения за съвместно обезпечаване от Съветския съюз и Турция сигурността в Черноморските проливи, е преразгледало предишното си мнение по този въпрос и счита за възможно обезпечаването сигурността на СССР откъм Проливите на условия, еднакво приемливи както за СССР, така и за Турция. Турското правителство с удовлетворение приема за сведение заявлението на правителството на СССР и подчертава, че въпросът за Черноморските проливи се регулира от положенията на Конвенцията, приета в Монтрьо.
На 28 юли 1953 г. за пръв път след войната е сключено търговско съглашение между СССР и Гърция, съгласно което Съветският съюз ще експортира в Гърция нефтопродукти, антрацит, дървен материал в обмен на тютюн, памук, ориз и други стоки.
По предложение на съветското правителство през 1953 г. СССР и Югославия обменят посланици.
В основата на оказалите се възможни промени в отношенията е започналата политическа преоценка на стария подход, довел преди това до негативни последствия. Тази преоценка става възможна поради все повече осъзнаваната необходимост социалистическите и капиталистическите държави да се приемат взаимно такива, каквито са, с техния различен обществен строй и политическа система, а Югославия и другите социалистически страни да развиват отношения помежду си въпреки сериозните различия в стопанската и политическата организация на обществото и принципите на външна политика.
Възприеманият курс на търпимост към социално-икономическите и политическите реалности на полуострова се изразява в повече или по-малко проявяваната готовност да се зачитат на практика такива принципи на междудържавни отношения като уважаване суверенитета и независимостта, ненамеса във вътрешните работи на другите страни и зачитане техния обществен строй, даване преднина на равноправните преговори като метод за решаване на спорните въпроси. Такова съдържание, означаващо по същество тенденция към привеждане на отношенията на основата на политиката на мирно съвместно съществуване между държавите с различен обществен строй, определя в самото начало характера на нормализацията и между социалистическите страни и Югославия. Това е така, както изглежда, поради обстоятелството, че е едва в началото започналата преоценка на характера на югославското развитие, при което се запазва социалистическият обществен строй, но се задълбочават особеностите в сравнение с другите социалистически страни. Преоценката е затруднена и от сериозните отклонения на югославското ръководство от принципите на социалистическия интернационализъм в подхода към международните проблеми. Този характер на нормализацията се диктува също така от поведението на югославската страна, чиято готовност за промени в отношенията е твърде противоречива. Както изглежда, задържащо действува стремежът на югославското ръководство да запази специалния интерес на САЩ към Югославия с неговото реално съдържание - отпускане на заеми, кредити, помощ, включително военна. Основателно е да се предполага, че в конкретната обстановка влияние оказва и натискът на западните държави по въпроса за Триест. Така на 8 октомври 1953 г. американското и английското правителство вземат решение да предадат “зона А” на Италия, което югославският политолог Р. Петкович окачествява като “най-бруталния израз на тогавашната политика на едностранно решение на въпроса за Триест”. Може би не е съвсем случайно, че след като на 9 август 1954 г. в Блед е подписан Договорът за съюз, политическо сътрудничество и взаимна помощ между Югославия, Гърция и Турция (Балканският пакт), на 5 октомври с. г. последва подписване на Меморандум за съгласие между САЩ, Англия и Югославия, с който се ликвидира временният режим на Свободна територия Триест и двете й зони “А” и “Б” се включват съответно в държавните граници на Италия и Югославия.
За признаване на новите реалности на Балканите като основа за промени в отношенията способствува определилата се в началото на 50-те години вътрешнополитическа и международна обстановка в този район. Характерно е, че са отпаднали въпросителните относно пътя на социално-икономическото и политическото развитие на балканските страни и стои един главен въпрос - реалностите да бъдат признавани и зачитани. Опити за отговор на този въпрос представляват осъществяваните през 1953 г. двустранни преговори и споразумения между конфронтиращите балкански държави, с които се поставя началото на нов международен процес на Балканите.
Сравнително ранните симптоми за промени в международното положение на Балканите се дължат на редица конкретни обстоятелства.
В този район “студената война” влиза в противоречие с най-елементарните изисквания за отношения между съседни страни: България и Албания нямат дипломатически и търговски отношения с Гърция, влошени са българо-турските дипломатически и търговски връзки, по границите на България с Югославия, Гърция и Турция, и на Албания - с Югославия и Гърция, стават инциденти. В условията, когато социалните сътресения на Балканите са завършили със стабилизиране на социализма в четирите балкански народнодемократични страни, при което Югославия въпреки структурните и политическите особености запазва социалистическите си социално-икономически основи, когато в Гърция, макар и относително, е постигната стабилизация на капитализма, а в Турция се оформя убеждение, че е намерена търсената компромисна политическа форма за укрепване в новите условия властта на капиталистите и едрите поземлени собственици, когато в балканските страни е завършил етапът на следвоенното икономическо възстановяване, все по-напред излизат типично мирните проблеми - редовните дипломатически отношения, търговските и културните връзки,транспортните и на съобщенията въпроси, стабилното положение по границите и др.
Много съществена роля за успешно развитие на отношенията между балканските държави в променените условия играе фактът, че още в първите следвоенни години, през етапа на единодействие на главните съюзни държави от антифашистката коалиция, с подписването на мирните договори с България, Румъния и Италия са създадени условия за изграждане на отношенията между балканските държави на трайни, международноправно регламентирани основи. Внесената с мирните договори определеност по спорните дотогава териториални въпроси (с изключение на въпроса за Триест), както и по основни въпроси от политически, военен, икономически и финансов характер на базата на зачитане суверенитета и независимостта на балканските държави, новата Дунавска конвенция от 1948 г., съблюдаваща интересите на дунавските страни, играят ролята на позитивни предпоставки.
В балканските капиталистически страни Гърция и Турция под влиянието на общите процеси в международните отношения, на натрупване вътрешни социално-икономически и политически проблеми, нерешаването на които изостря класовите противоречия и политическите борби, се налага също търсенето на нови решения. Сред тях се очертават такива външнополитически тенденции като преодоляване изолацията от съседните страни, предизвикана от “студената война”, от една страна, и, от друга, преразглеждане на въпроса за абсолютната обвързаност с антисоциалистическия курс на САЩ с оглед да бъдат зачитани и някои национални интереси на двете страни. Етапите на този процес се маркират впоследствие от събитията на 27 май 1960 г. в Турция, от падането на правителството на Национално-радикалния съюз (ЕРЕ) в Гърция през 1963 г. Той бива ускорен от кипърската криза, особено през 1963-1964 г., когато тя е изключително остра.
Що се отнася до Югославия, както изглежда, важна роля изиграва обстоятелството, че през 1953-1956 г. СЮК отбелязва опасност от тенденции за отричане ролята на работническата класа и идейно разоръжаване на социалистическите сили. Неин важен противовес биха били нормализацията и сближението със СССР и другите социалистически страни. Изглежда основателно тук да се търси началото на това характерно за югославската външна политика “балансиране” между курса на социалистическата общност и “атлантическите партньори”, представяно като независим и самостоятелен външнополитически курс, в който доминират прагматичните, тясно националните съображения.
Активният и конструктивен подход, така необходим за уреждане на стоящите въпроси за България, Румъния и Албания, е улеснен от протичащия в социалистическата общност, към която те се числят, процес на преоценка на възможностите и методите за подобряване на международния климат, на едновременните действия и на други социалистически страни, насочени към подобряване на отношенията с Югославия и двете балкански капиталистически държави.
Значително по-сложно е положението на Гърция и Турция. За тях при съществуващите крайности в американския хегемонизъм и антикомунизъм и поради това - краен консерватизъм и неповратливост на американската външна политика, нормализацията е свързана с преодоляването на едностранната им външно-политическа ориентация към САЩ, с извеждането по-напред на трайните национални интереси..
Преминаването на конфронтиращите балкански държави към преговори .и споразумения по някои въпроси е само част от по-широк процес на преговори, развиващ се на европейския континент, а и в по-широки граници. Този процес има обективни основи. През втората половина на 50-те и началото на 60-те години особено нагледно се проявява главната закономерност на нашата епоха-неотклонният растеж на мощта и влиянието на световния социализъм и отслабване позициите на империализма. Разширяват се мащабите и се ускоряват темповете на развитие на световния революционен процес. Под ударите на национално-освободителните революции загиват колониалните империи на главните империалистически държави, създадени в течение на векове. Империализмът загубва своето доминиращо положение в системата на международните отношения. Като решаваща сила за развитието на международните събития все повече се издига световната социалистическа система. Тази тенденция продължава да се утвърждава и в условията на 60-те години въпреки антисъветския курс на ръководството на Китайската народна република, влияещ неблагоприятно върху позициите на силите на социалния прогрес в борбата им срещу империализма. Това се отнася и за положението на Балканите, където като неблагоприятен фактор през 60-те години започва да действува рязката промяна във външнополитическия курс на Албания, развиващ се в посока, аналогична на курса на КНР.
Под въздействието на измененията във външната и вътрешната обстановка в самия лагер на буржоазията се усилва процесът на разграничаване на силите: в управляващите среди на империализма се сблъскват две тенденции - реакционно-агресивната и умерената. Втората съдържа склонност към политика на мирно съвместно съществуване между държавите с различен обществено-икономически строй.
Тези процеси отчетливо дават отражение на международните отношения още от средата на 50-те години, когато се очертава решаващата роля на социалистическата система в антиимпериалистическата борба. В капиталистическите страни прониква разбирането, че световната социалистическа система укрепва въпреки волята и противодействието на империалистическите държави, а пренебрегването на международната й роля не подобрява позициите на капиталистическата система. Това налага да бъде потърсен нов подход към предложенията на социалистическите страни за укрепване на международния мир и сигурност.
Активизираната международна дейност на Съветския съюз и другите социалистически страни показва реалното съществуване на друга алтернатива. Нейното съдържание се определя от обстоятелството, че колкото и да се различават помежду си социалните системи на държавите от Изток и Запад, има немалко жизнено важни проблеми, по които техните интереси са съвместими или даже сходни. Към тях се отнася преди всичко запазването на мира и развитието на търговско, икономическо и културно сътрудничество.
Направените от съветските ръководители декларации в началото на 1953 г., че СССР счита за възможно да бъдат развивани международното сътрудничество и деловите връзки, да се разрешават мирно спорните международни въпроси, предизвикват широк интерес. Американският президент Д. Айзенхауер, като се вижда принуден да вземе отношение, заема двусмислена позиция. За разлика от него, без да поставя предварителни условия, положително се изказва английският премиер У. Чърчил, който на 11 май 1953 г. излиза с реч пред Камарата на общините. Проявявайки реализъм, той поставя на преоценка някои свои стари възгледи по международните проблеми. “Аз не вярвам - заявява Чърчил, - че извънредно сериозният проблем за съчетаване сигурността на Русия със свободата и сигурността на Западна Европа е неразрешим.” Давайки си сметка за голямата сложност на подлежащите за уреждане проблеми, той споделя подхода на СССР за частични решения и предлага провеждане на конференция “в най-висшите сфери между великите държави без дълго отлагане”. Държавният департамент на САЩ след два дни предава за печат заявление, в което изказва одобрение на предложението на английския премиер. Заслужава внимание фактът, че Северноатлантическият съюз въпреки присъщата му неадекватна реакция на събитията в света чрез Комюникето на 12-ата сесия на своя Съвет, състояла се в Париж от 14 до 16 декември 1953 г., отбелязва “желанието” на Съветския съюз “да постигне споразумение по въпросите, по които в света има различия”.
Едно от първите свидетелства за настъпването на промени в международната обстановка е фактът, че разпалената през юни 1950 г. Корейска война през юли 1953 г. е прекратена с подписване на примирие между воюващите страни. Това е успех на международната дейност на СССР, развивана в подкрепа на корейско-китайските усилия за прекратяване на империалистическата намеса и установяване на мир в тази страна. В защита на курса на мир се изказват социалистическите страни-както членки на ООН, така и държавите извън стените на организацията, в числото на които са България, Румъния, Албания. “Корейските събития показват-както заключават съветски между народници, - че мощта на социалистическите държави може да обуздае империалистите.че тя практически ги е спряла, когато те в лицето на САЩ пет години след завършването на Втората световна война отново се решават да преминат към актове на въоръжена агресия.”
Несъмнено между най-важните показатели за зараждането на позитивна тенденция в международните отношения е възстановяването през 1954 г. на непосредствените преговори между бившите главни съюзници от антифашистката коалиция, постоянни членове на Съвета за сигурност СССР, САЩ, Великобритания и Франция, по основни международни проблеми, довели и до решаването на някои от тях.
Проведеното Женевско съвещание от април - юли 1954 г. по Корея и Индокитай на министрите на външните работи на СССР, САЩ, Великобритания, Франция, КНР с участието и на другите заинтересовани страни допринася за прекратяване военните действия във Виетнам, Камбоджа и Лаос, за признаване суверенитета на трите страни и представлява важна крачка за смекчаване на международното напрежение. Подписаният през май 1955 г. във Виена Държавен договор с Австрия от страна на СССР, САЩ, Великобритания и Франция за възстановяване независимостта на Австрийската република и признанието й като демократична и неутрална държава също така оказва положително влияние върху международния климат и като Женевското съвещание свидетелствува за съществуването на големи възможности за разрешаване на международните проблеми.
В началото на започналия процес на преговори с всеобщо значение несъмнено стои Берлинското съвещание на министрите на външните работи на СССР, САЩ, Великобритания и Франция, проведено през януари и февруари 1954 г. в отговор на съветските предложения - правени от май 1952 г., за непосредствени преговори между четирите страни по германския въпрос. Това съвещание, както и последвалите през 1955 г. женевски съвещания, отначало на държавните ръководители на четирите страни, а след това на техните външни министри, на които се обсъждат проблемът за европейската сигурност и свързаният с него германски въпрос, разоръжаването, контактите между Изтока и Запада, не довеждат до практически резултати. Но самият факт на съвместно обсъждане на такива основни проблеми на международния живот оказва влияние за смекчаване на политическия климат въпреки протичащия едновременно противоположен процес на конфронтация.
Една от главните области, в които сравнително рано се проявява безплодността на “студената воина”, е икономическата област. Политиката на милитаризация на народното стопанство и на надпреварване във въоръженията още през 1951 и 1952 г. довежда до застой в едни капиталистически страни и до депресия - в други. Съгласно Доклад на Секретариата на ООН за международното икономическо положение през 1951 -1952 г. явления на застой и известен упадък в промишленото производство, които са се проявили още през 1951 г. в редица капиталистически страни, през 1952 г. са били наблюдавани почти във всички капиталистически страни. На Запад все повече си пробива път тезата “Търговия, а не помощ”, насочена срещу американската дискриминационна система по отношение на социалистическите страни и срещу поставянето на западноевропейските държави в зависимост от американската помощ.
Актуалността на въпроса за разширяване на търговските връзки лесно може да се схване, като се има предвид, че съгласно констатацията на Икономическата комисия на ООН за Европа износът от Западна за Източна Европа през 1953 г. представлява едва 50 % от обема на търговския обмен през 1938 г., а вносът от Изтока за Западна Европа - само 38%.
Показателно е проведеното през април 1952. г. в Москва международно икономическо съвещание, което си поставя за цел да бъдат изучени възможностите за нормализиране и развитие на икономическите връзки между държавите независимо от различията в техните социално-икономически системи. В него вземат участие 471 души - индустриалци, търговци, икономисти, инженери, профсъюзни и кооперативни дейци, редактори на икономически списания и вестници от 49 страни, в това число от най-големите западни държави, от социалистически и неутрални страни, а от балканските - от България, Албания, Гърция, Румъния.
В приетото комюнике се посочва, че с влошаването на международните отношения, особено усилило се през последните години, са се увеличили изкуствените препятствия, които пречат на търговията между страните. Нарушени са традиционните търговски връзки, ограничени са географските сфери на търговията и рязко е нарушен обменът между Запада и Изтока. “Разстройството на световната търговия нанася сериозна вреда на развитието на икономиката на редица страни, нарушава равновесието на търговските и платежните баланси и влияе неблагоприятно на жизненото равнище на хората, предизвиквайки влошаване на продоволственото положение, ръст на цените, увеличаване на безработицата и затруднява провеждането на социални мероприятия и особено жилищно строителство” - се казва в комюникето.
Участниците в съвещанието отправят Обръщение до Общото събрание на Организацията на обединените нации с предложение ООН да свика в близко време съвещание на представители на правителствата с участието на деловите кръгове, профсъюзите и други обществени организации на всички страни с цел да се окаже съдействие за разширяване на международната търговия на основата на равенство и с необходимото отчитане на потребностите на слаборазвитите в индустриално отношение страни. Активно участие вземат българските представители. Ръководителят на делегацията, изказвайки се против дискриминацията в търговията, предлага широка програма за нормализиране на икономическите връзки по пътя на уреждане международноправни, транспортни, тарифни и други въпроси.
С оглед постигането на практически резултати на съвещанието е учреден Комитет за съдействие на международната търговия.
През април 1953 г. по решение на 7-ата и 8-ата сесия на Икономическата комисия на ООН за Европа (ИКЕ) в Женева се провежда Съвещание на експерти по въпросите на търговията между Източна и Западна Европа. В него участвуват представители от 25 европейски държави, в това число от страни, които не членуват в ИКЕ, а също така от Съединените щати. На съвещанието, освен че се обсъжда състоянието на търговията между страните от Източна и Западна Европа, се провеждат двустранни и тристранни преговори във връзка с въпросите на търговията между отделните страни. Съвещанието способствува за разширяване на търговските връзки между редица европейски държави, в това число на Гърция със социалистическите страни.
Стремежът на западните делови кръгове да развиват търговски връзки с Източна Европа намира следваща проява на състоялия се през май 1953 г. във Виена XIV конгрес на Международната търговска палата. На този конгрес присъствуват представители на най-големите промишлени монополи, банкови обединения, търговски фирми от много страни на Западна Европа, Америка, колониални и зависими страни. Въпреки че от дневния ред са снети въпросите на търговията Изток - Запад, те преобладават в изказванията. В условията, когато възниква остра нужда от разширяване пазарите, особено се проявява стремеж на деловите западноевропейски кръгове за възстановяване търговските връзки с Изтока. Ярък израз на това дава почетният президент на Международната търговска палата А. Парели, който разглежда като едно от най-важните условия за стабилизиране на западноевропейската икономика извършването на “поврат в отношенията между Запада и Изтока”. Самият президент пък Хейденстам се изказва против списъците за забрана на търговията със стоки, обявени за стратегически.
Деветата сесия на ИКЕ, състояла се през март 1954 г. в Женева, се отличава с готовността на деловите кръгове на западноевропейските страни да разширят търговията със социалистическите страни, а също с исканията към САЩ да внесат изменения в системата на ограничаване стокообмена със социалистическите страни. За създаването на по-доброжелателна и делова обстановка голям е приносът на социалистическите страни и особено на делегацията на Съветския съюз, която провежда сериозна работа за активизиране дейността на Комитета по външна търговия при ИКЕ. На сесията единодушно е приета предложената съвместно от СССР и Великобритания резолюция за по-нататъшно разширяване на търговията между Изтока и Запада посредством сключването на многостранни и дългосрочни търговски и платежни спогодби, организиране на срещи между представители на деловите кръгове, уреждане на консултации между търговските експерти и пр.
Изложеното потвърждава правилността на заключението, съдържащо се в съветската историография, че от 50-те години специално внимание заслужават 1953-1955 г. Изтъква се тяхното особено значение, тъй като външнополитическите инициативи на Съветския съюз и другите социалистически страни довеждат до известно отслабване на международното напрежение още през тези години.
И за Балканите годините 1953-1955 представляват своеобразно съчетание на висока степен на проява на “студената война” и начало на нормализиране на отношенията между държавите с различен обществен строй. През 1953-1954 г. тук се създава Балканският пакт с участието на Турция, Гърция и Югославия. Но през 1953 г. започва и процесът на разрешаване чрез преговори и споразумения на някои проблеми между балканските страни, намиращи се в положение на конфронтация.
Много западни автори също разглеждат 1953 г. като начало на нов период в отношенията между капиталистическите и социалистическите страни. След като се приписва на СССР отговорността за възникването на “студената война”, настъпилите промени в подхода, проявяващи се най-отчетливо в подновяването на диалога между Запада и Изтока, се свързват изключително със смъртта на Й.В.Сталин.
Несъмнено не може да се принизява личното влияние на Й.В.Сталин при определяне формите и методите на външната политика на СССР през времето, когато той е начело на съветската държава, така както по принцип не може да не се държи сметка за ролята на ръководните държавни дейци при определяне на цялостната политика на съответната държава. Но историческият опит свидетелствува, че международните отношения се определят не от субективните решения на ръководителите, а от съвкупните обективни и субективни фактори. В дадения случай непредубеденият анализ на произтичащите промени в международната обстановка през разглежданите години свидетелствува, че основните предпоставки са заложени в самия исторически процес, изключително динамичен след Втората световна война, в интересите и целите на господствуващите класи и влиянието на редица допълнителни фактори от вътрешен и външен характер, формиращи външната политика на държавата във всеобщ и регионален мащаб.
Характерът и времето на започналата нормализация на отношенията между България, Румъния, Албания, от една страна, и Югославия, Гърция, Турция, от друга, свидетелствуват за нейната тясна връзка по линията на главните причини и насоченост със започналата поредица от преговори между бившите главни съюзни държави. Разглеждани в контекста на общия процес, провежданите на Балканите мерки допринасят да се разкрие по-пълно неговият характер и в същото време се явяват една конкретна форма на изявата му. Става ясно във връзка с това, че общият процес се развива едновременно на две равнища: по пътя на обсъждане и решаване важни проблеми от всеобщо значение; чрез частични решения между отделни държави, като на Балканите поради характера на района и съдържанието на “студената война” те вземат формата на тенденция за целия субрегион.
Тясната взаимна връзка на новия процес, развиващ се на Балканите, с този от всеобщ мащаб, в който все повече се определят самостоятелни европейски аспекти, е характерна за цялото развитие до края на 50-те и през 60-те години. Постепенно се урегулират едни или други спорни и нерешени въпроси между държавите, намиращи се в положение на конфронтация, които пропукват в ширина и дълбочина устоите на “студената война”. По този начин политиката на мирно съвместно съществуване между държави с различен обществен строй овладява практически едни или други области на междудържавните отношения.
Както и в своето начало, подобряването на международните отношения на Балканите протича по пътя на решаване на отделни двустранни въпроси, като постепенно се върви към изграждане на необходимата система от мерки за тяхното цялостно уреждане: гранични - трайно определяне на граничната линия и нейната редемаркация, съвместно регламентиране на реда за контрол, поддържане и възстановяване на граничната линия, за предотвратяване и уреждане на гранични инциденти и нарушения, създаване облекчен режим за преминаване на границата от граничното население и за ползване на двувластните имоти (с Югославия); търговски - сключване на търговски и платежни спогодби, решаване въпроси на транспорта, съобщенията и митническия режим, с които се облекчават търговските връзки, с оглед на използване и изгодите от непосредственото съседство и се благоприятствуват транзитните превози от и за Европа; възстановяване, развитие и осъвременяване на шосейните, железопътните, въздушните и морските, телеграфните, телефонните и телексните съобщения с оглед нуждите на растящия поток от пътници от балканските и други страни; нормализиране на дипломатическите отношения, прилагане на нормален режим, без дискриминация за движението на дипломатическия персонал, издигане ранга на дипломатическите представителства от мисии в посолства и използването им като действен инструмент за цялостно развитие на отношенията, откриване на нови консулства; установяване на културни и научни връзки, на контакти между обществени среди; сътрудничество в областта на туризма.
Този процес както в своето начало, така и в последвалото развитие има специфични мащаби и темпове между различните страни от двата кръга, както бяха посочени по-горе: България, Румъния, Албания - Югославия; България, Румъния - Гърция, Турция. Запазва се и първоначалният темп на активност - най-висок на България, най-слаб - на Албания.
Докато отношенията в първия кръг скоро започват да очертават специфика в еволюцията на своето развитие между всяка от трите балкански социалистически страни и Югославия, то във втория кръг, общо взето, те се развиват успоредно. В двустранните отношения през 60-те години се очертава втори, по-висок етап, забележителен както с постигнатото окончателно или трайно решение на редица стари спорни въпроси, така и с възникването на политически контакти на високо правителствено и държавно равнище.
През разглежданите години това двустранно развитие на отношенията на Балканите, определящо промените в международната атмосфера на полуострова, протича в най-тясна връзка със състоянието на общата международна атмосфера. Те носят същия характер - бавно и неравно развитие, с просветления или рязко влошаване на положението, отразявайки много често директно, вариациите на международния климат като цяло. Тук в по-ограничени рамки се проявяват двата основни курса, характерни за международния живот. Страните - членки на Варшавския договор, разположени на Балканите, подкрепящи инициативите на СССР и съавтори на съвместни документи, приети от всички държави от Варшавския договор, са за постигане бързи и решителни промени в международния климат по пътя на осъществяване германско мирно урегулиране, практически стъпки за разоръжаване от частично до всеобщо и пълно, забрана на атомното и водородното оръжие, като се започне с прекратяване изпитанията на това оръжие и се стигне до унищожаване на запасите от него, ликвидиране на колониалната система, противодействие на актовете на агресия по отношение новоосвободените страни, изграждане система за сигурност и сътрудничество в Европа и др.
В духа на тези цели се предлагат и редица частични, подходящи за Балканите мерки. Най-характерни в това направление са редицата предложения за многостранни мерки, правени в края на 50-те години за Балканския полуостров.
Балканските страни - членки на НАТО, отхвърлят тези предложения. С някои отделни резерви те продължават да следват всички основни направления на курса на Северноатлантическия съюз и конкретно на САЩ, които, правейки крачка към диалог между Запада и Изтока, продължават надпреварата във въоръженията, отказват се от реални стъпки за трайно подобряване на международното положение, с отделни корекции се стараят да провеждат политика “от позиция на силата”.
През разглежданите години така нареченият “дух на Женева”, проявяващ се като по-кратки или по-продължителни по време моменти на разведряване в атмосферата на “студена война”, има своите балкански аспекти. От друга страна, сериозни затруднения в бавния, мъчителен, но като цяло възходящ процес на нормализация на отношенията между съответните балкански държави, възникват в началото на 60-те години, когато през лятото на 1961 г., в отговор на съветските и на всички държави от Варшавския договор предложения - със сключването на мирен договор с двете германски държави да завърши мирното урегулиране в Централна Европа, агресивните кръгове на НАТО създават в центъра на Европа изключително опасна ситуация. Балканските страни - членки на Северноатлантическия съюз, също се насочват към действия в духа на тази политика. Най-активна е ролята на Гърция, чието правителство прави крачка назад от някои резултати, постигнати чрез преговори в предходното време. За напрежението в обстановката тук способствуват и други обстоятелства. Влошават се отношенията между НР Албания и останалите страни от социалистическата общност. Бавно се преодолява настъпилото от 1958 г. смущение в процеса на подобряване отношенията между СФР Югославия и другите социалистически страни.
Но в условията на протичащите промени в света - на укрепване на социализма като обществена система и разпадане на колониализма, на увеличаване икономическата и военната мощ и политическото влияние на СССР, на засилване антиимпериалистическата борба и движението на широки слоеве за мир и сътрудничество, новите опити на западните държави да разговарят със СССР с езика на силата се оказват явно безперспективни и те са принудени да продължат диалога.
Илюстрация на обстоятелството, че настъпилите промени в света изискват подход в духа на една политика на мирно съвместно съществуване между държавите с различен обществен строй, е развитието на процеса на подобряване отношенията на Балканите. През 1963-1964 г. във връзка с кипърския въпрос се изострят отношенията между Гърция и Турция, две страни - членки на НАТО. Влошават се отношенията на балканските социалистически страни с Албания. Не са достатъчно стабилни българо-югославските отношения във връзка с придаването актуалност от югославска страна на т. нар. “македонски въпрос”. През април 1967 г. в Гърция е извършен десен военен преврат. Но и в тази сложна обстановка на Балканите се съхранява и развива тенденцията за подобряване на общата атмосфера, а в балканските капиталистически страни се утвърждава курсът на развитие добросъседски отношения с балканските и други социалистически страни като надпартийна политика.
Такива резултати особено нагледно свидетелствуват, че съществува сложна зависимост между различни фактори - извънбалкански и “местни”, двустранни и многостранни, от правителствен и обществен характер, от политическата и икономическата област, които, действувайки напълно или частично еднопосочно, определят в даден исторически момент един или друг международен климат на полуострова. При, това, без да се принизява важното значение на двустранните отношения между балканските държави, очевидно е, че характерът на международната обстановка в този район не е просто сборна величина от двустранните отношения, а съотношение на сили, развиващо се по главната ос - подход към противоречието между социализма и капитализма в границите на Балканите и в по-широк мащаб, степен на готовност за изграждане на отношенията между различните по обществен строй държави на основата на равенство и еднаква сигурност. Що се отнася до влиянието - по време и мащаби на силите, осигуряващи укрепването и доминирането на положителните процеси, то е много зависимо от характера на отношенията между социалистическите държави от този район.
На тази база даже при повече или по-малко сложни отношения между някои балкански държави става възможно да продължава създаването на предпоставки в стопанската, политическата, културната област за преминаване на по-широка основа на междудържавно и обществено сътрудничество, въвело Балканите в началото на 70-те години в нов период - период на разведряване.
Мястото на НРБ в развитието на новия процес на Балканите през времето от 1953 до 1970 г. свидетелствува за настъпването на нов, втори период в балканската политика на социалистическа България. Неговото главно съдържание се определя от провеждането линия на преодоляване “студената война” в този район, на подобряване отношенията с Югославия. Това е свързано с промени в методите и формите на отношенията с балканските капиталистически страни, с прилагането на нов подход към политическите и идейните различия, откриващ пътя за нормализиране на отношенията.
През същото време се задълбочава сближението с Румъния и Албания. Един от неговите важни елементи става преоценката на критериите, методите и формите на външната политика на социалистическата държава. Във връзка с това “обаче възникват различия с Албания, наложили от началото на 60-те години неблагоприятен отпечатък върху българо-албанските отношения.
Активната и действена роля на НРБ от 1953 г. за подобряване международната обстановка на Балканите, фактът, че тя се проявява по отношение на три балкански страни - Югославия, Гърция и Турция, нейни непосредствени съседи, отношенията с които, като изразяват линията на конфронтация, стават важна област на борбата за нейното преодоляване,поражда тясна зависимост между българската външна политика и общата международна обстановка на Балканския полуостров.
Изложеното позволява да се направи заключение, че аналогията в периодизацията на балканската политика на НРБ с общите главни и доминиращи процеси на Балканите, определящи общата периодизация с присъщите й характеристики, не е случайна.
Българската външна политика е постоянен действен фактор за създаване благоприятни предпоставки с оглед подобряване международния климат на полуострова, движеща сила на положителните промени, което води към тясно взаимодействие и зависимост между общите процеси на Балканите и външната политика на НРБ в този район. Аналогията в българската и общата балканска периодизация на международните отношения е закономерен израз на тази зависимост. Тя се корени в трайната линия на българската външна политика за изграждане отношения на социалистически интернационализъм с балканските социалистически страни и на мирно съвместно съществуване с балканските капиталистически държави.