Най-четени
1. cchery
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
Най-активни
1. sarang
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Постинг
21.01.2014 06:03 -
Червената чума, която убива българския народ
Автор: jivko1128
Категория: Политика
Прочетен: 3984 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 21.01.2014 06:16
Прочетен: 3984 Коментари: 1 Гласове:
10
Последна промяна: 21.01.2014 06:16
Червената чума, която унищожи българския народ
За да не бъдем голословни, ще представим някои случаи от живота в комунистическите концлагери и затвори, предадени точно от очевидци: Колю Кондов („Белене“): На 5-ти септември 1951 г. 35 млади български патриоти са разстреляни в Старозагорския затвор. По същото време и в Сливенския затвор са екзекутирани двама легионери . По-горе споменах името на директора на Пазарджишкия затвор – Георги Попов. Ден-два преди събитията, започнали на 24-ти април 1952 г. и преди пребиваването ми в директорската стая, бях в карцера. По това време бяха убили един младеж -учител от Хасково. Трупът му беше хвърлен върху въглищата срещу карцера. Късно вечерта през решетките на карцера видях, че дойде директорът изверг. Пиян и псувайки ни, отиде до трупа на убития учител и уринира в отворената уста на жертвата. Жестоки дни на побоища и убийства!… “ . „Много често охраната извикваше някой от нас и му нареждаше да отиде (отвъд колчетата с надписи „Стрелба без предупреждение!“) и да им отреже пръчка от върбата. Ние знаехме, че този нещастник ще бъде убит… “. „По време на брането на слънчоглед в късното лято на 1952 г. млад 17-годишен затворник заспал на обекта. Събуждайки се, разбрал, че е сам. Започва да тича и да моли за прошка, стремейки се да ни застигне и да се прибере с нас на Първи обект. Милиционерите се върнаха, пресрещнаха го и го убиха с брадви. Този младеж беше от Свищовско…“. „Д-р Никола Грозев беше отговорник на лазарета. Той е необикновен човек – легионер. Много често го вкарваха в карцера, защото отказваше да подпише някой смъртен акт на убит затворник. Имаше случаи, когато престояваше в карцера и 9 месеца…“ (76). „Един ден, работейки на дигата, беше застрелян Драган Колев, защото беше посегнал да откъсне (от глад!) стрък лапад. Уби го милиционер – негов съселянин. Пред всички ни, хвана го за краката и го завлече в шубрака, казвайки, че искал да бяга. Убийствата бяха почти ежедневни и безпричинни. Никой от нас не знаеше дали ще доживее утрешния ден… “ . „На 6 март 1953 г. бяха удавени няколко затворници, които с лодка преминаваха от остров Голяма бързина за остров Пер-син. Лодката имала пробойна, запушена с парцал. Последният изпаднал и лодката започнала да се пълни с вода. Настава суматоха и боричкане и всички потъват във водата. Само двама от тях успяват да се спасят с плуване… “ . Същия ден, когато умря бай Христо Мутафов, умряха още 20 възрастни лагеристи от азиатски грип. Началникът на лагера, полковник Иван Тричков – брат на небезизвестният комунистически герой Владо Тричков, пристигна и каза: „Малко са умрелите! Искам трупове, трупове!… “ . Д-р Найден Найденов („Белене“): „… Понякога постоянният вятър на острова (остров Пер-син в „Белене“, наричан от лагеристите „Моргата“) донасяше провлачена тъжна песен, която напомняше ридание над гроба на скъп човек. Много пъти се чуваше: „Помощ, на… му стана лошо, припадна“. А веднага след това стоящият за охрана милиционер циганин подвикваше: „Не викайте, ба! Голяма работа, жа умре една гад…“ . Владимир Свинтила („Богданов дол“): „… Почват първите инквизиции. Те се правят показно – това е „приемът“. С един удар е повален някакъв студент – фрактура на черепа, менингит и екзитус (смъртен изход)! Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери (бой под шпалир). Но това не са шпи-цунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа на свинете… “ . „… Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт. Един бе погледнал Остап Гершанов* право в очите. И бе повален – беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов* му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов* го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба… “ (23). Димитър Сираков („Белене“): „… На този остров (остров Персин в „Белене“) човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата… В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова пристигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черния дроб на кучето се обръщаше във врящата тенекия.. “. Асен Рашев („Белене“): „…Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката видях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме убивай!“ Недоизрекъл молбата си за трети път – откос от шмайзера, и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би стъписай, изчезна, вероятно да докладва. Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание – царевична ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак… “. „… Бай Иван Йондев – анархокомунист от Кюстендил, беше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сутрин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба (за храна). Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строполи с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв… “. Иван Делийски („Белене“): „… Върбите са нещо като гранични стълбове, очертават гра-
ницата между лагера и…. България. Минеш ли тази линия, Вът-
решните войски стрелят без предупреждение. Да, ама като ра-
ботиш, де ще я видиш върбата и въображаемата линия… По ед-
но време чуваме: пак-пак! так-так! Стрелба, ама не от шмайзер.
Дотичва през ливадите и върбалаците Минчо Панов и се бухва в
нас. Какво става, бе? Убиха ги, двамата ги убиха! Ония, с които
той косил, навлезли, както косят, в „българско“ и ги убили на
място…“ . „… Докато лежах в лазарета, 11 души умряха от глад. Погребваха ги на съседния остров, на запад е от нас – остров Мага-рец. Няма една тревка там, няма едно храстче. Пясък само. Там са зарити най-малко хиляда трупа, и от Ловеч докарваха мъртви там… “ . Теодора П. Калайджиева; Янко К. Кожухаров: „На 20 април 1990 г. по Радио София бе съобщено за колективен гроб край Благоевград, също създаден в есенните дни на 1944 г., а имаше сведение за жестоко погребение и край Перник, пак по същото време. Там изчезнали адвокатът Владо Йонов от Радомир, председателят на кооперация „Съгласие“ в Перник -Тачо Пеев; Цеко Марков, Иван Петров Комитов и много други. Без съд и присъда, тези хора са били хвърлени живи в 300-мет-рова шахта… “ . Румен Пенков („Кофалджа“ – „Мъртвата долина“): „… На ръце лагеристите донесоха един човек. Оказа се, че е Христо Генов, народен представител на БЗНС „Никола Петков“ от Чирпан. Той беше излязъл от болница с кръвоизлив от язва на стомаха. Към обяд пристигна комендантът Стефан Китов, облечен със сталински мундир, и отиде при бай Христо, който лежеше на земята под една круша. Започна да го рита с подкованите ботуши. Бях на стотина метра и виждах как човекът умира. След това лагеристи го донесоха на ръце в лагера, но казаха, че вече бил мъртъв. Не знам дори дали е погребан… “. Дончо Стоянов („Белене“): „… Началникът ни – Стефан Китов, беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй без причина с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?“ Онзи мълчи, „Човек“, казва. „Знаем, че си човек, избухна началникът, но аз съм комунист, а ти какъв си?“ Не му изтраяха нервите на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто човек“. На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа“. Който от лагерниците минаваше покрай мястото, оцапано с кръв, оставяше по шепа лайкучки… Не се церемоняха и със своите хора. Информаторите си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как… “ . Христо Пеев („Белене“): „… Понтонът „Ужас“ – това име ще му остане в епопеята на „Белене“. Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Зе-меделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, което трудно би хрумнало на самия Берия*. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си представи по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници… “ . Димитър Куманов (Кюстендилски затвор): „… Системата на безогледен терор беше повсеместна. Тя не отминаваше и затвора-болница – Кюстендилския затвор. В него бяха събрани при сравнително по-лек режим предимно туберкулозни затворници. Един от тях бе Петър Гюров, висок, хубав мъж на около 40 години, приветлив и сериозен човек. Земеделец по убеждения. За негово нещастие управата реши да го вербува за доносник. Гюров възмутен отказал, при което изтървал и някоя по-силна дума. Грабнаха го нанякъде. След няколко седмици върнаха на одеяло една жалка човешка сянка, обезкървена и измъчена до неузнаваемост. Говореше с върховно усилие с много тих и бавен шепот. Почина… “ . Христо Николов („Белене“): „… Между лагеристите имаше и хулигани (криминални рецидивисти). Иван Кантов ми казваше кой от хулиганите е бил натоварен от управата да извършва убийства в лагера на белязани хора. Иван беше на същата длъжност и по-късно, когато идваше молотовката от Ловеч с трупове. Поемаше чувалите (с убитите) и ги товареше на понтона, а после ги откарваха на остров Предел, където ги закопаваха в шанци, дълбоки 40 – 50 см. Разправяше ми, че свинете от свинарника на острова ги изравяли и разкъсвали… Иван Кантов спеше при нас, в монтажната работилница… Оставаха му пет дни до излизането му от затвора. Започна да си подарява дрехите на нас, които оставахме. Беше лежал вече над 15 г. Но той не излезе. Това, което зная е, че полковник Т го е застрелял с пушка от прозореца на щаба. Премахнаха го, за да заличат част от следите!… “. Христо Рангелов Матев („Слънчев бряг“): „… Ще споделя само, че бях с вързани ръце и когато казаха „Слизай!“, аз не можах да скоча от камиона. „Помогна“ ми един изверг с приклад в тила и аз се проснах долу. Биха ме до обезу-мяване… За да бъда кратък, ще ви кажа само, че нас ни биеха на ставане, при строяването, при тръгване за кариерите, при връщане от работа, при проверките и нощем дори… Така много момчета не издържаха и си отидоха… Над 300 души… (1954 г.)“ . Иван Иванов („Слънчев бряг“): „… Според мен убийствата ставаха нощем… опъваха маса и шефовете се настаняваха за поредния запой: майор Гогов – началник на лагера, капитан Баев – началник на милиционерската група, майор Газдов – началник на ДС, и Червения майор (Петров) – най-големия гад и убиец, който после умря като куче. Домакинът на служебния стол – затворникът Дако от Угърчин, ми разправяше, че поглъщали неимоверни количества храна и алкохол. После, пияни-заляни, карали да им водят лагерници да ги мъчат или жени да се гаврят с тях. Сутрин, когато идвах на работа, съм виждал огромни локви кръв – сякаш са клали добитък! Питал съм, но не са ми отговаряли. Между жените имаше и красиви, макар че не може да се определи със сигурност – толкова отчайващо запуснати и мръсни бяха, че на човек му се повдигаше, като ги доближи. Милиционерите обаче редовно ги изнасилваха!… “. Васил Вълков („Слънчев бряг“): „… Най-големите масови убийства ставаха точно тук. Без куршум, без нож, без брадва – само с тояги с железен край. В чувалите някои трупове бяха без мозъци… Ако някой дивак (канибал) хване човек, той ще го изяде, а тук прасетата ни изяждаха…“. Божидар Петров („Слънчев бряг“): „… След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го удрят с бастуните (сопите). Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой не беше насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята… Някой донесе един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, те взеха чувала и го понесоха някъде…“ (23). „… Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 на ден, оставени до сградата зад тоалетната. Към 2 часа след полунощ идваше кола и ги закарваха нанякъде. Между нас се чуваше, че ги заравяли в „Белене“, но това знаят най-добре палачите и техните ръководители. Различни бяха причините и прийомите да се убие някой. Но основната причина беше нечовешката работа… Един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра. Колелетата му отрязаха и двата крака, но той беше жив. Старшината от охраната попита звеневия Левордашки какво става. Левордашки взе един боен чук, изтеглиха го от релсите и го удари в гърдите. Жертвата издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца. Вечерта на проверката Газдов и Горанов държаха заплашителна реч никой да не смее да се самоубива. Те не искаха да изпуснат удоволствието да ни лишават от живот собственоръчно. Те бяха съдии и палачи… “. Иван Желев Кисьов („Слънчев бряг“): „… Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вместо да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на милицията. Той замахна, че въздухът изпищя, бастунът (сопата) описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер. Бригадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и светлината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда. Донесоха чувал и го натъпкаха вътре. На сутрешната проверка кръгът стоеше очертан от вечерта. В него беше засъхнало ръждиво петно… Край лагера растяха някакви жилави храсти – дрян ли беше, друго ли – не знам. Но бяха жилави и след като ги обгаряха на огън, много трудно се чупеха. При силен удар тоягите пукаха черепите като зрели дини. Имало е случаи да влезе някой в кръга и Газдов да замахне по-тежко… по лицата и дрехите ни пръскаше червено-бяло пюре от кръв и мозък: когато беше студено, кръвта димеше като сярна киселина… Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече. В началото бяхме 180 лагерис-ти; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата година чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите, и бригадирите имаше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове… “. „… Докараха веднъж един военен, беше полковник. Страшни бяха вечерните проверки, тогава ставаха и най-големите издевателства над лагерниците. С полковника се заяде Горанов, заместник-началникът. В продължение на десет дни го би до припадък всяка вечер, охраната на каменоломната също не го оставяше. Ей, така, профилактично. На десетия ден, по-точно вечерта, го изкара пред строя и каза „Полковник! Ти ще умреш тук, в кръга, още сега. Утре ще докарат сина ти и той също ще умре в кръга!“ Оня нещо му каза и Горанов го уби с един удар. Сложиха го в чувала. Кръвта беше толкова много, че му нахлузиха втори чувал, но и той протече. Синът му дойде на другия ден – снажен, красив мъж, бил артист. На втория ден гърбът му стана кървава каша от бой… Старшина Йозов видя, че артистът не е добре и го задебна. Щом се люшна от мястото си, удари го с тояга и той падна като отсечен. Покрихме го с шинел, но аз видях, че още е жив. Отваряше си устата като риба на сухо. Нямаше да го бъде… Четният Димитър Цветков го видя на плаца и се засили да го удари в гърлото. Артистът или това, което беше останало от него, направи инстинктивно движение, случайно омекоти с ръка удара. Обаче вторият замах му омля гръкляна, обърна очи и умря… . Описанията на очевидци от концлагерите могат да продължат до безкрайност, но не е нужно; достатъчни са и тези, за да се вдъхне ужасяващата и зловеща атмосфера на комунистическите лагери на смъртта, където са избити без съд и присъда хиляди човешки същества, чиято вина е била, че са били високообразовани, интелигентни, произхождали от аристократични семейства и не симпатизирали на просташкия и кървав комунистически режим. „Клиентите“ на тези концлагери били адвокати, артисти, лекари, инженери, бивши народни представители и министри, свещеници и военни. Те били поставени при ужасни условия да работят като каторжници по 12-16 часа на ден, на границата на физическото оцеляване, и били хранени колкото да не умрат, „но много от тях умрели от глад и изтощение. Схемата да бъдат убивани с тояги, продължителен бой, физически и психически тормоз, не е била измислена случайно. Винаги можело да се каже, че убития е умрял от нещо друго (трудова злополука, сбива-ния между лагеристи, болест и така нататък). Тези лагери били замислени от ЦК на БКП като съвършена машина за унищожаване на политически противници и терор над останалото население чрез налагане на страх и ужас! Това е била целта. Някои, дори от надзирателите в тези концлагери, са твърдели, че те са по-страшни от фашистките концлагери, а аз бих добавил, че са съизмерими единствено със съветските концлагери в Сибир, тъй като са правени по техен образец. И едните, и ддругите са измислени от евреи!… Репресиите спрямо българите продължават на приливи и отливи при различни акции и инициативи на тоталитарната комунистическа власт в периода 1944-1989 г. При всяка подобна акция концлагерите и затворите се пълнят с невинни хора, като някои от тях попадат по няколко пъти там, след като веднъж са влезли в „черните списъци“. Неудобните на властта хора се премахват понякога тихомълком („безследно изчезнали“ или умрели в лагерите от „настинка“), а също и чрез шумни процеси със смъртни присъди, за сплашване на останалите живи. Ето някои от тези акции и кампании на комунистите:
За да не бъдем голословни, ще представим някои случаи от живота в комунистическите концлагери и затвори, предадени точно от очевидци: Колю Кондов („Белене“): На 5-ти септември 1951 г. 35 млади български патриоти са разстреляни в Старозагорския затвор. По същото време и в Сливенския затвор са екзекутирани двама легионери . По-горе споменах името на директора на Пазарджишкия затвор – Георги Попов. Ден-два преди събитията, започнали на 24-ти април 1952 г. и преди пребиваването ми в директорската стая, бях в карцера. По това време бяха убили един младеж -учител от Хасково. Трупът му беше хвърлен върху въглищата срещу карцера. Късно вечерта през решетките на карцера видях, че дойде директорът изверг. Пиян и псувайки ни, отиде до трупа на убития учител и уринира в отворената уста на жертвата. Жестоки дни на побоища и убийства!… “ . „Много често охраната извикваше някой от нас и му нареждаше да отиде (отвъд колчетата с надписи „Стрелба без предупреждение!“) и да им отреже пръчка от върбата. Ние знаехме, че този нещастник ще бъде убит… “. „По време на брането на слънчоглед в късното лято на 1952 г. млад 17-годишен затворник заспал на обекта. Събуждайки се, разбрал, че е сам. Започва да тича и да моли за прошка, стремейки се да ни застигне и да се прибере с нас на Първи обект. Милиционерите се върнаха, пресрещнаха го и го убиха с брадви. Този младеж беше от Свищовско…“. „Д-р Никола Грозев беше отговорник на лазарета. Той е необикновен човек – легионер. Много често го вкарваха в карцера, защото отказваше да подпише някой смъртен акт на убит затворник. Имаше случаи, когато престояваше в карцера и 9 месеца…“ (76). „Един ден, работейки на дигата, беше застрелян Драган Колев, защото беше посегнал да откъсне (от глад!) стрък лапад. Уби го милиционер – негов съселянин. Пред всички ни, хвана го за краката и го завлече в шубрака, казвайки, че искал да бяга. Убийствата бяха почти ежедневни и безпричинни. Никой от нас не знаеше дали ще доживее утрешния ден… “ . „На 6 март 1953 г. бяха удавени няколко затворници, които с лодка преминаваха от остров Голяма бързина за остров Пер-син. Лодката имала пробойна, запушена с парцал. Последният изпаднал и лодката започнала да се пълни с вода. Настава суматоха и боричкане и всички потъват във водата. Само двама от тях успяват да се спасят с плуване… “ . Същия ден, когато умря бай Христо Мутафов, умряха още 20 възрастни лагеристи от азиатски грип. Началникът на лагера, полковник Иван Тричков – брат на небезизвестният комунистически герой Владо Тричков, пристигна и каза: „Малко са умрелите! Искам трупове, трупове!… “ . Д-р Найден Найденов („Белене“): „… Понякога постоянният вятър на острова (остров Пер-син в „Белене“, наричан от лагеристите „Моргата“) донасяше провлачена тъжна песен, която напомняше ридание над гроба на скъп човек. Много пъти се чуваше: „Помощ, на… му стана лошо, припадна“. А веднага след това стоящият за охрана милиционер циганин подвикваше: „Не викайте, ба! Голяма работа, жа умре една гад…“ . Владимир Свинтила („Богданов дол“): „… Почват първите инквизиции. Те се правят показно – това е „приемът“. С един удар е повален някакъв студент – фрактура на черепа, менингит и екзитус (смъртен изход)! Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери (бой под шпалир). Но това не са шпи-цунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа на свинете… “ . „… Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт. Един бе погледнал Остап Гершанов* право в очите. И бе повален – беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов* му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов* го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба… “ (23). Димитър Сираков („Белене“): „… На този остров (остров Персин в „Белене“) човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата… В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова пристигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черния дроб на кучето се обръщаше във врящата тенекия.. “. Асен Рашев („Белене“): „…Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката видях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме убивай!“ Недоизрекъл молбата си за трети път – откос от шмайзера, и жертвата се строполи на земята. Милиционерът, може би стъписай, изчезна, вероятно да докладва. Връщайки се обратно, видях жертвата с лице, обляно в кръв. В дясната ръка стискаше котленката, чието съдържание – царевична ярма, се беше изсипало върху тялото му. Явно бе тръгнал към огнището да си вари качамак… “. „… Бай Иван Йондев – анархокомунист от Кюстендил, беше също мой приятел. Добър човек и веселяк беше. Една сутрин, когато колоната се движеше към обекта, той се отклони десетина метра встрани, за да убие с пръчка една жаба (за храна). Изведнъж се чуха изстрели и бай Иван се строполи с лице върху земята. Всичко свърши. Той беше мъртъв… “. Иван Делийски („Белене“): „… Върбите са нещо като гранични стълбове, очертават гра-
ницата между лагера и…. България. Минеш ли тази линия, Вът-
решните войски стрелят без предупреждение. Да, ама като ра-
ботиш, де ще я видиш върбата и въображаемата линия… По ед-
но време чуваме: пак-пак! так-так! Стрелба, ама не от шмайзер.
Дотичва през ливадите и върбалаците Минчо Панов и се бухва в
нас. Какво става, бе? Убиха ги, двамата ги убиха! Ония, с които
той косил, навлезли, както косят, в „българско“ и ги убили на
място…“ . „… Докато лежах в лазарета, 11 души умряха от глад. Погребваха ги на съседния остров, на запад е от нас – остров Мага-рец. Няма една тревка там, няма едно храстче. Пясък само. Там са зарити най-малко хиляда трупа, и от Ловеч докарваха мъртви там… “ . Теодора П. Калайджиева; Янко К. Кожухаров: „На 20 април 1990 г. по Радио София бе съобщено за колективен гроб край Благоевград, също създаден в есенните дни на 1944 г., а имаше сведение за жестоко погребение и край Перник, пак по същото време. Там изчезнали адвокатът Владо Йонов от Радомир, председателят на кооперация „Съгласие“ в Перник -Тачо Пеев; Цеко Марков, Иван Петров Комитов и много други. Без съд и присъда, тези хора са били хвърлени живи в 300-мет-рова шахта… “ . Румен Пенков („Кофалджа“ – „Мъртвата долина“): „… На ръце лагеристите донесоха един човек. Оказа се, че е Христо Генов, народен представител на БЗНС „Никола Петков“ от Чирпан. Той беше излязъл от болница с кръвоизлив от язва на стомаха. Към обяд пристигна комендантът Стефан Китов, облечен със сталински мундир, и отиде при бай Христо, който лежеше на земята под една круша. Започна да го рита с подкованите ботуши. Бях на стотина метра и виждах как човекът умира. След това лагеристи го донесоха на ръце в лагера, но казаха, че вече бил мъртъв. Не знам дори дали е погребан… “. Дончо Стоянов („Белене“): „… Началникът ни – Стефан Китов, беше садист и убиец. Веднъж, помня, влезе в помещението и се заяде ей тъй без причина с анархиста Иван Йондев: „Ти какъв си, бе?“ Онзи мълчи, „Човек“, казва. „Знаем, че си човек, избухна началникът, но аз съм комунист, а ти какъв си?“ Не му изтраяха нервите на нашия и си позволи да отвърне: „Аз за разлика от Вас съм просто човек“. На другия ден охраната го застреля. Бяхме на работа на „Носа“. Който от лагерниците минаваше покрай мястото, оцапано с кръв, оставяше по шепа лайкучки… Не се церемоняха и със своите хора. Информаторите си сред лагерниците най-често убиваха. Никой не знае къде и как… “ . Христо Пеев („Белене“): „… Понтонът „Ужас“ – това име ще му остане в епопеята на „Белене“. Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Зе-меделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, което трудно би хрумнало на самия Берия*. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си представи по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници… “ . Димитър Куманов (Кюстендилски затвор): „… Системата на безогледен терор беше повсеместна. Тя не отминаваше и затвора-болница – Кюстендилския затвор. В него бяха събрани при сравнително по-лек режим предимно туберкулозни затворници. Един от тях бе Петър Гюров, висок, хубав мъж на около 40 години, приветлив и сериозен човек. Земеделец по убеждения. За негово нещастие управата реши да го вербува за доносник. Гюров възмутен отказал, при което изтървал и някоя по-силна дума. Грабнаха го нанякъде. След няколко седмици върнаха на одеяло една жалка човешка сянка, обезкървена и измъчена до неузнаваемост. Говореше с върховно усилие с много тих и бавен шепот. Почина… “ . Христо Николов („Белене“): „… Между лагеристите имаше и хулигани (криминални рецидивисти). Иван Кантов ми казваше кой от хулиганите е бил натоварен от управата да извършва убийства в лагера на белязани хора. Иван беше на същата длъжност и по-късно, когато идваше молотовката от Ловеч с трупове. Поемаше чувалите (с убитите) и ги товареше на понтона, а после ги откарваха на остров Предел, където ги закопаваха в шанци, дълбоки 40 – 50 см. Разправяше ми, че свинете от свинарника на острова ги изравяли и разкъсвали… Иван Кантов спеше при нас, в монтажната работилница… Оставаха му пет дни до излизането му от затвора. Започна да си подарява дрехите на нас, които оставахме. Беше лежал вече над 15 г. Но той не излезе. Това, което зная е, че полковник Т го е застрелял с пушка от прозореца на щаба. Премахнаха го, за да заличат част от следите!… “. Христо Рангелов Матев („Слънчев бряг“): „… Ще споделя само, че бях с вързани ръце и когато казаха „Слизай!“, аз не можах да скоча от камиона. „Помогна“ ми един изверг с приклад в тила и аз се проснах долу. Биха ме до обезу-мяване… За да бъда кратък, ще ви кажа само, че нас ни биеха на ставане, при строяването, при тръгване за кариерите, при връщане от работа, при проверките и нощем дори… Така много момчета не издържаха и си отидоха… Над 300 души… (1954 г.)“ . Иван Иванов („Слънчев бряг“): „… Според мен убийствата ставаха нощем… опъваха маса и шефовете се настаняваха за поредния запой: майор Гогов – началник на лагера, капитан Баев – началник на милиционерската група, майор Газдов – началник на ДС, и Червения майор (Петров) – най-големия гад и убиец, който после умря като куче. Домакинът на служебния стол – затворникът Дако от Угърчин, ми разправяше, че поглъщали неимоверни количества храна и алкохол. После, пияни-заляни, карали да им водят лагерници да ги мъчат или жени да се гаврят с тях. Сутрин, когато идвах на работа, съм виждал огромни локви кръв – сякаш са клали добитък! Питал съм, но не са ми отговаряли. Между жените имаше и красиви, макар че не може да се определи със сигурност – толкова отчайващо запуснати и мръсни бяха, че на човек му се повдигаше, като ги доближи. Милиционерите обаче редовно ги изнасилваха!… “. Васил Вълков („Слънчев бряг“): „… Най-големите масови убийства ставаха точно тук. Без куршум, без нож, без брадва – само с тояги с железен край. В чувалите някои трупове бяха без мозъци… Ако някой дивак (канибал) хване човек, той ще го изяде, а тук прасетата ни изяждаха…“. Божидар Петров („Слънчев бряг“): „… След това казаха на един от нас, мъж около петдесетте, че не трябвало да го докарват тук, а още на място да го ликвидират. Той мълчеше (спомням си само, че беше от Пловдив). Накараха го да легне по очи на снега и започнаха да го удрят с бастуните (сопите). Жертвата им крещеше и молеше за милост, а те удряха по целия гръб и краката, докато в един момент престана да вика. Видях по врата му кръв, някой не беше насочил правилно удара, пък и той се гърчеше и местеше по земята… Някой донесе един чувал, палачите го сложиха вътре, натиснаха краката му и когато се скри целият, вързаха чувала с тел. Един милиционер доведе двама души с дрехи на райета, те взеха чувала и го понесоха някъде…“ (23). „… Виждал съм чувалите с жертвите, понякога над 15 на ден, оставени до сградата зад тоалетната. Към 2 часа след полунощ идваше кола и ги закарваха нанякъде. Между нас се чуваше, че ги заравяли в „Белене“, но това знаят най-добре палачите и техните ръководители. Различни бяха причините и прийомите да се убие някой. Но основната причина беше нечовешката работа… Един младеж на около 25 години се хвърли под влака на Голямата кариера, когато правеше маневра. Колелетата му отрязаха и двата крака, но той беше жив. Старшината от охраната попита звеневия Левордашки какво става. Левордашки взе един боен чук, изтеглиха го от релсите и го удари в гърдите. Жертвата издъхна, а старшината одобрително кимна на убиеца. Вечерта на проверката Газдов и Горанов държаха заплашителна реч никой да не смее да се самоубива. Те не искаха да изпуснат удоволствието да ни лишават от живот собственоръчно. Те бяха съдии и палачи… “. Иван Желев Кисьов („Слънчев бряг“): „… Този боклук от Бургас знае да плямпа на осем езика и е адвокатско синче – извика Газдов и си плю на ръцете. – И вместо да си гледа езиците, ходел в пристанището и предупреждавал чуждестранните моряци кои чейнчаджии били сътрудници на милицията. Той замахна, че въздухът изпищя, бастунът (сопата) описа дъга и прасна човека в главата. Кръвта рукна като гейзер. Бригадирите се нахвърлиха връз него и тоягите им зачаткаха сякаш трошаха орехи. Прожекторът беше насочен към тила му и светлината струеше към мен, та главата му изглеждаше черна и кръвта шуртеше като мастилена струя. Биха го петнадесетина минути, той спря да мърда. Донесоха чувал и го натъпкаха вътре. На сутрешната проверка кръгът стоеше очертан от вечерта. В него беше засъхнало ръждиво петно… Край лагера растяха някакви жилави храсти – дрян ли беше, друго ли – не знам. Но бяха жилави и след като ги обгаряха на огън, много трудно се чупеха. При силен удар тоягите пукаха черепите като зрели дини. Имало е случаи да влезе някой в кръга и Газдов да замахне по-тежко… по лицата и дрехите ни пръскаше червено-бяло пюре от кръв и мозък: когато беше студено, кръвта димеше като сярна киселина… Убиваха дневно от пет до седем души, а понякога и повече. В началото бяхме 180 лагерис-ти; за един месец стигнахме до 1000, а към края на първата година чух, че сме били заедно с женския лагер между 1500 и 2000 души. Материал да убиват и милиционерите, и бригадирите имаше в излишък. Камионите непрекъснато докарваха нови и нови хора без присъди, защото нищо не бяха извършили, а отнасяха трупове… “. „… Докараха веднъж един военен, беше полковник. Страшни бяха вечерните проверки, тогава ставаха и най-големите издевателства над лагерниците. С полковника се заяде Горанов, заместник-началникът. В продължение на десет дни го би до припадък всяка вечер, охраната на каменоломната също не го оставяше. Ей, така, профилактично. На десетия ден, по-точно вечерта, го изкара пред строя и каза „Полковник! Ти ще умреш тук, в кръга, още сега. Утре ще докарат сина ти и той също ще умре в кръга!“ Оня нещо му каза и Горанов го уби с един удар. Сложиха го в чувала. Кръвта беше толкова много, че му нахлузиха втори чувал, но и той протече. Синът му дойде на другия ден – снажен, красив мъж, бил артист. На втория ден гърбът му стана кървава каша от бой… Старшина Йозов видя, че артистът не е добре и го задебна. Щом се люшна от мястото си, удари го с тояга и той падна като отсечен. Покрихме го с шинел, но аз видях, че още е жив. Отваряше си устата като риба на сухо. Нямаше да го бъде… Четният Димитър Цветков го видя на плаца и се засили да го удари в гърлото. Артистът или това, което беше останало от него, направи инстинктивно движение, случайно омекоти с ръка удара. Обаче вторият замах му омля гръкляна, обърна очи и умря… . Описанията на очевидци от концлагерите могат да продължат до безкрайност, но не е нужно; достатъчни са и тези, за да се вдъхне ужасяващата и зловеща атмосфера на комунистическите лагери на смъртта, където са избити без съд и присъда хиляди човешки същества, чиято вина е била, че са били високообразовани, интелигентни, произхождали от аристократични семейства и не симпатизирали на просташкия и кървав комунистически режим. „Клиентите“ на тези концлагери били адвокати, артисти, лекари, инженери, бивши народни представители и министри, свещеници и военни. Те били поставени при ужасни условия да работят като каторжници по 12-16 часа на ден, на границата на физическото оцеляване, и били хранени колкото да не умрат, „но много от тях умрели от глад и изтощение. Схемата да бъдат убивани с тояги, продължителен бой, физически и психически тормоз, не е била измислена случайно. Винаги можело да се каже, че убития е умрял от нещо друго (трудова злополука, сбива-ния между лагеристи, болест и така нататък). Тези лагери били замислени от ЦК на БКП като съвършена машина за унищожаване на политически противници и терор над останалото население чрез налагане на страх и ужас! Това е била целта. Някои, дори от надзирателите в тези концлагери, са твърдели, че те са по-страшни от фашистките концлагери, а аз бих добавил, че са съизмерими единствено със съветските концлагери в Сибир, тъй като са правени по техен образец. И едните, и ддругите са измислени от евреи!… Репресиите спрямо българите продължават на приливи и отливи при различни акции и инициативи на тоталитарната комунистическа власт в периода 1944-1989 г. При всяка подобна акция концлагерите и затворите се пълнят с невинни хора, като някои от тях попадат по няколко пъти там, след като веднъж са влезли в „черните списъци“. Неудобните на властта хора се премахват понякога тихомълком („безследно изчезнали“ или умрели в лагерите от „настинка“), а също и чрез шумни процеси със смъртни присъди, за сплашване на останалите живи. Ето някои от тези акции и кампании на комунистите:
- Чистките на „виновните за катастрофата“ и „Народния съд“ (1944 – 1945 г.).
- Създаването с наредба-закон на ТВО – концлагерите (1945 г.).
- Ликвидиране на опозицията. Процесите срещу ГМ. Димитров, Кръстьо Пастухов, Цвети Иванов, Никола Петков и други (1946 – 1947 г.).
- Чистките сред армията и „Военния съюз“ (1946 – 1947 г.);
- Процесите срещу ВМРО и михайловистите (1946 г.).
- Насилствената колективизация в селското стопанство, преследване на „кулаците“ и създаването на ТКЗС (1949 – 1950 г.).
- Търсене на „врага с партиен билет“, процесите срещу Трайчо Костов и други видни партийни лица и майстори на инквизицията в ДС (за заличаване на следите) (1949 – 1950 г.).
- Унищожаване движението на горяните (1948 г.).
- Чистки сред студентите и академичните среди (1944 – 1950 г.).
- Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите (1946 г.);
- Закони за национализация на индустрията, едрия земеделски машинен инвентар и едрата градска собственост (1947 -1948 г.);
- Процесите срещу свещениците – евангелисти и католици (1952 г.).
- Репресиите по повод Унгарската революция от 1956 г.
- Репресиите по повод „Пражката пролет“ и нахлуването на войски на Варшавския договор в Чехословакия (1968 г.).
Вълнообразно
НАРОДЪТ НА СЛЪНЦЕТО | с инж. Иван Лишков
Юбилейната пощенска марка на АЕЦ "К...
Историческата и агиографска измама „Кири...
Юбилейната пощенска марка на АЕЦ "К...
Историческата и агиографска измама „Кири...
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
socialismus -
Колко скоро е 1954 г?
21.01.2014 09:19
21.01.2014 09:19
Защото от написаното това е последна дата за лагерите. Да речем яростният революционен патос е продължил 10 г. След това започва градежът. Днес нещата стоят иначе. Първо революционният терор бе свит до домашния арест на Тодор Живков, а патосът скоро стана книжен- и до сега, 25 г. след Десети се говори за 10 години след Девети. Градежът пък не се състоя. Не че революционният терор и изискванията на съюзниците към победения съюзник на Хитлер не са довели до жертви, ама малко ми омръзна да се гледа все назад. Натам ли вървим? Няма ли да ни се изкривят вратовете да отиваме към средата на 21 в., а да се взираме в средата на 20 в. ... и тая история с "удавените" бегълци на които им изпаднал парцала затъкващ дупката в лодката... някак не предизвиква дори вниманието.
цитирайТърсене
Блогрол