Свят
Хората от моето поколение в течение на десетилетия мечтаеха за единна и неделима Голяма Европа. Разбира се, имаше и скептици, които смятаха, че тази мечта няма как да се сбъдне.
Въпреки това обаче, тонът се задаваше от „романтиците“, вярващи, че това все пак е възможно. В средата на 70-те години на миналия век, когато беше подписан Хелзинският заключителен акт (т.е. Заключителният акт на Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа, подписан от 35 държави на 1 август 1975 във финландската столица – б.р.), мечтата за Голяма Европа започна да придобива реални очертания: активизира се диалогът между противостоящите си военно-политически групировки, започнаха да дават реални плодове преговорите за ограничаване на въоръженията, разширяваха се контактите между хората от двете страни на Желязната завеса.
С падането на Берлинската стена и обявяването на края на студената война, мнозина, включително и аз, самият, решихме, че вече нищо не би могло да попречи на създаването на Голяма Европа.
Въпреки всичките си вътрешни проблеми през 90-те години на миналия век, Москва започна активно да прокарва политика, целяща сближаване с останалата част на Европа.
Бяха подписани съответните документи за сътрудничество с ЕС и НАТО, а Русия влезе в Съвета на Европа. В началото на ХХІ век започнаха да се очертават контурите на бъдещата Голяма Европа от Владивосток до Лисабон.
В определен момент изглеждаше, че до формирането на Голяма Европа остават буквално само няколко крачки – бяха съгласувани четирите пространства, в които тя трябваше да се изгражда, бяха подписани съответните пътни карти, които трябваше да следваме.
Бурно се развиваха търговско-икономическите отношения, съвместните проекти в сферата на образованието и науката, културата и укрепването на гражданското общество.
Така беше съвсем доскоро, буквално довчера – от историческа гледна точка. Днес обаче ни се струва, че е било много отдавна.
За съжаление, в крайна сметка така и не можахме да създадем мечтаната Голяма Европа.
Шансът, който се появява веднъж на сто години, не беше използван.
И втори такъв шанс за сегашното поколение политици на Изток и на Запад най-вероятно вече няма да има.
Според мен, няма нищо по-лошо от опитите да продължим да убеждаваме и себе си, и другите, че все още не всичко е изгубено, че проблемите ще се решат по един или друг начин и европейската политика ще се върне в предишното си русло, в което се развиваше през последния четвърт век.
Уви „прозорецът на възможностите“, от който така и не съумяхме да се възползваме, вече е затворен.
Украинската криза нагледно демонстрира, че политическите елити в Русия и в Европа не са готови да тръгнат един към друг за да градят съвместно общата си съдба в света през ХХІ век.
Надеждите, че икономическата взаимна обвързаност ще накара двете страни да проявят политическа гъвкавост, ще амортизира кризата и ще стимулира търсенето на компромиси се разбиха в реалностите на санкциите и контрасанкциите.
Многобройните институции, призвани да осъществяват превенция, да предотвратяват и да урегулират кризите в Европа, демонстрираха пълната си безпомощност именно когато нуждата от тях беше най-остра.
Двете десетилетия на интензивни научни, културни, образователни и хуманитарни контакти не можаха да предотвратят безпрецедентната експлозия на взаимна враждебност, недоверие и възраждане на най-архаичните обществени стереотипи и митове от времето на студената война.
Всичко това достатъчно подробно беше анализирано както в Русия, така и на Запад.
Според мен е важно обаче, тези анализи да бъдат доведени до логичния си завършек и честно да признаем, че пътищата на Европа и Русия се разминават сериозно – не за месеци и дори не за години, а вероятно за десетилетия напред.
Това континентално разцепление, т.е. разминаването на двете европейски геополитически плочи, тепърва ще оказва огромно влинаие както върху Европа, така и върху света, като цяло. Връщане към ситуацията от есента на 2013 вече не може да има, дори ако се случи чудо и ситуацията в Украйна и около нея бъде нормализирана по някакъв начин.
Извършващите се пред очите ни промени имат не само радикален, но и необратим характер, поставяйки кръст на едни политически проекти и откривайки възможности за други.
Значението на новото геополитическо разцепление се усилва и от обстоятелството, че именно сега двете половини на нашия континент трябва да вземат принципно важни решения за вътрешното си развитие.
В момента Европейският съюз е изправен пред вероятно най-сериозните предизвикателства за цялата си история. Освен Украйна, това са проточилата се икономическа стагнация, острата криза на еврозоната, нарастващите миграционни проблеми, заплахите от сепаратизма, очерталото се противопоставяне между Севера и Юга на Европейския съюз и много, много други.
За Русия също настъпиха нелеки времена, когато се налага да се търсят принципно нови източници на икономически растеж и новото място на страната в глобалната икономика на ХХІ век.
В тези условия Русия и Европа се възприемат взаимно повече като поредния проблем, отколкото като част от решението на другите проблеми. С други думи, ситуацията не е най-подходящата за възраждането на проекта за Голяма Европа.
На този фон ново значение придобива тридиционното за всички нас понятие „евроатлантическо пространство“.
Ако сравнително доскоро се смяташе, че то следва да се простира, като минимум, до Урал (както се посочва например в Договора за ограничаване на стратегическите въоръжения в Европа), а вероятно и до Владивосток, сега ситуацията е коренно различна.
Днес, когато говорим за евроатлантическо пространство, имаме предвид Западна Европа и САЩ. Това вече касае не само сферата на сигурността в лицето на НАТО, а все повече и икономическата сфера (трансатлантическите интеграционни проести, плановете за доставка на американски газ в Европа и т.н.). Тоест, налице са всички основания да се твърди, че в съвременния свят евроатлантическото пространство включва западните държави, разположени в Европа и в Северна Америка.
От друга страна, набират сторост процесите на евразийската интеграция и сътрудничество. Това е и Евразийският икономически съюз, и Шанхайската организация за сътрудничество, и проектът за Новия път на коприната.
Стана модерно да се твърди, че на мястото на Голяма Европа от Лисабон до Владивосток идва Голяма Евразия от Шанхай до Минск. И макар че контурите на тази Голяма Евразия все още са размити и в редица аспекти – неясни, няма как да не виждаме обективния и дългосрочен характер на процесите на формирането на новата транснационална икономическа и политическа конструкция. Евроатлантика и Евразия се очертават като новите центрове на глобално притегляне, а отношенията между тях се превръщат в основната ос на бъдещата световна политика.
Тази тендеция, възникнала дълго преди украинската криза, но рязко ускорила се именно по време на кризата, изисква да бъде осмислена. Най-важният въпрос е, как ще се градят отношенията между възраждащата се Евроатлантика и отново изграждащата се Евразия? Дали ще успеем да избегнем новата биполярност, т.е. повтарянето на историята на миналия век и в сегашния? Според мен, тенденцията към формирането на нов биполярен модел е тревожна и опасна. Ако тя стане необратима, негативните последици от новото разцепление на света ще имат дългосрочен и глобален характер. В наш общ интерес е да не допуснем появата на „нова биполярност“, докато това все още е възможно. Което, на свой ред, предполага да се постараем да съхраним онези немногобройни мостове, които все още ни свързват днес и които в хода на новата конфронтация все още не сме успели да изгорим.
Става дума за механизмите на ОССЕ и Съвета на Европа, на субрегионалните организации (от Организацията за черноморско икономическо сътрудничество до Арктическия съвет) и дори на Съвета Русия-НАТО. Разбира се, не си струва да възлагаме прекалени надежди на тези структури, защото те не предотвратиха и няма да предотвратят континенталния разлом между Евроатлантика и Евразия. Те обаче биха могли да попречат на този разлом да придобие възможно най-твърдия, конфронтационен и опасен формат.
Изправени сме пред задачата да определим такива правила на играта между Евроатлантика и Евразия, които да сведат до минимум рисковете от неконтролирана конфронтация, да създадат възможност за диалог и сътрудничество за решаването на общите проблеми и възстановяване управляемия характер на международната система. Ако не решим тези задачи сме обречени на исторически проточила се биполярност, в най-лошия и вариант.
Очевидно е, че в рамките на формиращата се нова геополитическа реалност Русия престава да бъде източния фланг на несъстоялата се Голяма Европа и се превръща в западен фланг на формиращата се Голяма Евразия. Изместването на стратегическите акценти от западното към източното направление изглежда практически предрешено, независимо от динамиката и крайния изход на сегашната криза. Сложността на това изместване на акцентите в никакъв случай не бива да се подценява: това е продължителен, болезнен и изключително деликатен процес, изискващ не само политическа воля, но и висок професионализъм. В противен случай, вместо на стратегическа преориентация, можем да станем свидетели на икономическа и геополитическа изолация.
Изместването на стратегическите акценти означава, че Москва следва да инвестира съществен политически капитал в развитието на механизмите на ЕврАзИС, ШОС и другите многостранни структури на Голяма Евразия. Още повече, че много от тези механизми се създават практически от нищото и руската външна политика има всички възможности да изиграе активна, а по редица направления – и водеща роля в тяхното формиране.
Разбира се, това не означава, че Русия следва да се обърне с гръб към Европа, отказвайки се от взаимодействие с европейските си партньори и приятели. В никакъв случай! Русия е прекалено свързана с Европа – чрез историята и географията, културата и религията, натрупания през десетилетията опит на икономическото сътрудничество, както и многомилионната руска диаспора, присъстваща във всички европейски държави от Полша до Испания. Нещо повече, успехът на руското участие в различните евразийски интеграционни проекти в немалка степен зависи от това, дали Москва ще съумее да гарантира сигурност и стабилност по своя западен фланг, включително като създаде нови прагматични и взаимноизгодни отношения с европейските си съседи.
Контурите на бъдещите руско-европейски отношения едва се очертават. Още днес обаче е ясно, че тези отношения не бива да стават заложници на политическата реторика и романтичните очаквания от края на миналото и началото на сегашното столетие. Налага се щателно да бъдат „инвентаризирани“ съществуващите и работещи сфери на взаимодействие във всичките четири „пространства“ и да се работи целенасочено по конкретните направления, без да възраждаме старите илюзии, нито пък да създаваме нови. Така например, Русия и ЕС биха могли да се концентрират върху една толкова болезнена за всички тема, като упавлението на миграционните потоци. Или върху профилактиката на политическия екстремизъм и тероризма. Или пък, върху субрегионалните механизми за сътрудничество – от Черноморския регион до Арктика. Независимо от всичко Русия и ЕС ще си останат съседи и дори залезът на идеята за Голяма Европа не е в състояние да отмени тази обективна реалност.
* Авторът е бивш външен министър на Русия (1998-2004) и преподавател в Московския държавен институт за международни отношения. Статията се базира на изказването му на ХХ международен Балтийски форум „САЩ, ЕС и Русия – новата реалност“, провел се на 12 септември 2015 в Рига.
