Мирът между България и Югославия на косъм след армейски маневри в западната ни съседка през зимата на 1951 г.
Една от последните срещи на Тито и Георги Димитров на софийската централна гара

Конфликтът между Югославия и СССР след резолюцията на Информбюро през 1948 г. изправя Стария континент пред напрегната политическа обстановка. Враждебните отношения между Белград и Москва за нула време карат и останалите социалистически държави да видят в Йосип Броз Тито главния враг на новите народни демокрации.

Не остава назад и България и БКП. На първомайската манифестация в София през 1948 г., минути преди колоните да тръгнат към площада, сътрудници на ГК на БКП свалят от редиците портретите на Тито и плакатите за „братска Югославия”. Манифестантите са изненадани, от нареждането, че не трябва вече да скандират популярния речитатив „Сталин-Тито-Димитров”, който е набит отдавна в много глави. Само седмица след това с пълна сила избухва враждата между Кремъл и югомаршала.

В дъното на конфликта е владетелят на Кремъл Сталин

На 27 юни същата година пленум на ЦК обсъжда резолюцията на Коминформбюро, която слага разделителната линия между Югославия и останалите соцстрани. Отношенията с Белград се обтягат – Сталин остро заклеймява Тито като „враг на социализма и слуга на империализма”.  На Запад първоначално се чудят как да разбират разрива между СССР и Югославия. Някои смятат, че това е „комунистически номер”, с който Тито иска да се залепи към плана Маршал и да прибере някой и друг милион от САЩ. Други виждат в това даже „дългата ръка на Москва” – че след като Югославия закупи западно въоръжение и стигне до стратегическите тайни на НАТО, ще ги предаде на Кремъл.

Но конфликтът с всеки изминал месец се задълбочава. Пропагандната кампания срещу Белград тече с пълна сила. И нашия печат (подобно на съветския), се пълни с многобройни статии и карикатури срещу предателите на социализма от западната ни съседка. Образът на Йосип Броз Тито трайно влиза в съзнанието на българските читатели – карикатуристите го рисуват с кървава брадвичка в ръка, дебел и разплут като Гьоринг в маршалския си мундир и с неизменната хитлеристка свастика на ръкава. Не закъсняват и икономическите санкции срещу Югославия от страна на СССР. Тито веднага получава кредити от западни банки.

1967 г. – враждата между България и Югославия вече е забравена. Тодор Живков и Йосип Броз Тито триумфално преминават по улиците на Белград 

В разгара на кавгата със Сталин с влак през Югославия на път за Прага минава българският премиер Георги Димитров. На белградската гара във вагона му се качва Милован Джилас, дясна ръка на Тито по идеологическите въпроси. Димитров изслушва разказа на Джилас за обвиненията на Сталин към ЮКП и на раздяла му стиска ръката и прошепва: „Не отстъпвайте!” Така поне твърди Джилас в спомените си.

През 1950-1951 г. Югославия и стратегически започва да се сближава със Запада. По време на тайно посещение в Лондон Джилас съобщава, че страните сателити на Съветския съюз се готвят да нападнат Югославия – първи нейните граници трябва да прекосят Румъния и България. Шефът на югославския Генерален щаб Коча Попович вече крои планове как да защити страната си. Югославия може да изкара на бойното поле 38 дивизии, а се очаква срещу нея да нахлуят 85 дивизии от Румъния, България, Албания и СССР. Според стратезите от западната ни съседка Белград би паднал само 20 дни след подобна инвазия. Югославия веднага се сеща, че може да получи закрила от НАТО. САЩ също не остават назад в раздухването на огъня – фитилът пуши в центъра на комунистическа Европа и това не трябва да се изпуска.

 На специално съвещание на Държавния департамент се взима решение – „ако Съветският съюз зедно със сателитните си държави нападне Югославия, ще използваме ядрено оръжие против обекти в СССР и може би в сателитните държави”. Напрежението нараства още повече, защото няколко совалки на американски политици и генерали в Белград, открито ръчкат Тито да търси и въоръжен конфликт със съседите си. На 12 март 1951 г. US-президентът Труман одобрява голяма оръжейна сделка за Югославия. Понеже не получава оръжието само заради сините си очи, малко преди това Тито поема ангажимент (пазен години наред в абсолютна тайна), че ако Сталин нападне някоя западна страна, Югославия ще се намеси на страната на НАТО. В алианса са настроени малко по-миролюбиво от американците – и Франция, и Великобритания не искат и да чуят за нова война, заради „комунистическа Югославия”.      

По време на цялата тази геополитическа дандания и задкулисни ходове, на българо-югославската граница нещата не са никак спокойни. Почти всекидневно се стреля от двете страни на границата – с леко стрелково оръжие, а понякога дори и с минохвъргачки. По цялото протежение на граничната бразда през цялата 1950 и първата половина на 1951 г. са разположени войскови поделения на българската и югославската армия. Нашето военно разузнаване още в началото на кризата (от 1948 г.) е разположило своите три оперативни разузнавателни пункта – във Видин, в Сливница (по-късно в София) и в Дупница. Там се съсредоточават най-добрите военни разузнавачи под командването на шефа на отдела за оперативно разузнаване полковник (по-късно генерал-майор) Александър Карастоянов. Първоначално агентурната дейност срещу западната ни съседка започва с използването на българи, които имат роднини зад граничната бразда. Включени са в шпионажа и бивши партизани, които през войната са воювали под командването на Тито – те са особено активни в района на сръбските градове Пирот, Зайчар, Ниш, Сурдулица, Вране..,

Осъществяват се много операции по прехвърлянето на български агенти в Югославия – някои от тях са задържани, някои са убити при престрелки на границата. По същия начин отговарят и специалните служби на Югославия – УДБА и армейското разузнаване на западните ни съседи.

През зимата на 1951 г. агенти на българското военно разузнаване донасят, че в района на Ниш и Вране се дислоцират големи войскови поделения -включително артилерия и танкове.  В белградския печат излизат кратки информации за започващи военни маневри в същия регион.

Нашият Генерален щаб отговаря с подобни действия – веднага от казармите в София, Радомир, Кюстендил и Дупница към границата се насочват големи подразделения с бойна техника. Участници в извеждането на войската разказват днес, че на рубежа срещу границата с Югославия са разположени не по-малко от 15 хиляди български войници о офицери. Нашите части заемат позиции, също подкрепени от два артилерийски полка, два минохвъргачни баталиона, и подсилени части от софийската танкова бригада. В продължение на две седмици войските на България и Югославия стоят почти безмълвно от двете страни на границата. Времето е ужасно студено – февруарските температури са паднали почти на минус 10-12 градуса. Войниците на двете страни мръзнат в планините, стискайки до болка ледените приклади на пушките си.

До първия изстрел така и не се стига.

След 15 дни някой свири отбой – не става ясно дали първо това става в Белград или в София. Войските се оттеглят от границата – фитилът на предстоящия военен конфликт е угасен. Напрежението между съседните страни остава още две години – до 5 март 1953 г., когато умира Сталин. След смъртта на кремълския сатрап в Москва започват да гледат на Тито с други очи. Идва времето на Хрушчов и неговото „размразяване”…     

 

Валентин БОЯДЖИЕВ

Вестник „Златна възраст”

 Депеша до Сталин: 2 югославски дивизии са до българската граница!

В началото на 1949 г. българският премиер Георги Димитров в шифрограма се оплаква до Кремъл, че подозрително близко до българската граница се разполагат югославски военни части. В традициите на коминтерновската конспирация съобщението е изпратено до Дружков (Йосиф Сталин) и Алексеев (Вячеслав Молотов):

„Москва – срочно. Смятам за нужно да сведа до вас, че югославското командване е извело 16-та пехотна дивизия от град Щип и я е съсредоточило в района на Царево село, Пехчево и Берово на 5 километра от нашата македонска граница. 42-а пехотна дивизия от град Струмица също е изведена до нашата граница. Двете дивизии са от военновремения състав на югославската армия. На конгреса на ЮКП се издигна лозунгът за присъединяването на Пиринския край. Не е изключена авантюра от страна на югославските националисти. Ще предприемем някои предпазни мерки. Георги Димитров.”