Спирдон Спирдонов, в. „Труд”, 5.04.2017 г.

През последните години авторитетът на генералите бележи тенденция на сериозен ръст. След като държавен глава за първи път в новата ни история стана мъж с пагони, политическият живот отвори врати за нова порция униформени. Досега бивши военни са били министри, заместник-министри, дори и вицепрезидент – бившият командващ Ракетни войски ген. Ангел Марин – но за президент на никого не му стигна силата и подкрепата досега.

            

ГЕРБ, БСП и ДПС ще бъдат представени в 44 НС с четирима висши армейски офицери. Победителите в изборите имат в състава си запасните чинове генерал Константин Попов и вицеадмирал Пламен Манушев, а социалистите и ДПС – бригаден генерал Кольо Милев и генерал Симеон Симеонов. Парадокс е, че „Обединените патриоти“ не заложиха на такива кадри.

На фона на предишния парламент скокът е очевиден. Тогава само двама депутати бяха с генералски и адмиралски пагони – Михо Михов и Пламен Манушев. Първият, който бе и председател на комисията по отбрана, отпадна, след като неговата коалиция „АБВ – Движение 21“ не успя да прескочи 4-процентната граница. Според наблюдатели не е без основание твърдението, че за подобно военно присъствие сред народните представители принос има и избирането на бившия командир на ВВС генерал-майор Румен Радев за президент. Като че ли партиите и избирателите започнаха да вярват, че на военните може да се разчита. Макар че у нас има 216 армейски генерали и адмирали от запаса и резерва, което предполага по-голямо представителство в законодателната власт.

Все пак този факт би трябвало да показва ново отношение към въоръжените сили. За разлика от един друг, който също произлиза от резултатите от изборите. В новия парламент не влиза нито един бивш министър на отбраната. Това е достатъчно показателно за оценката, която партиите и хората, които гласуват, дават на политическото ръководство, респективно на гражданското управление, на отбраната и въоръжените сили. Някои от бившите военни министри се пробваха, но катастрофираха. Така се случи с Николай Ненчев в Пловдив и пак там с Велизар Шаламанов. Двамата оглавиха листи на Реформаторския блок и „Да, България“. БСП по уставни съображения не включи Ангел Найденов сред кандидатите си – освен че беше министър на отбраната, той е завършил военно училище и сега е в запаса. За другите като че ли политиката вече рядко се сеща. Единствено в минало време. Така ще бъде и занапред, ако политическата сила победителка на изборите продължава да дава на коалиционния си партньор Министерството на отбраната, което предполага подценяване на значимостта на този сектор и по правило се отразява на бюджета. Ако в третото правителство на Бойко Борисов отбраната отново не е приоритет, както във второто, ще стане ясно, че в ГЕРБ не са си научили урока. Засега има и такива сигнали, което едва ли ще се хареса на всички.

Разбира се, не само генералите вършат работа. Някои казват „дори напротив“, но това е от армейския фолклор. ГЕРБ укрепи депутатския си строй с други трима кадрови военни. Полковникът от запаса Владимир Тошев има богат парламентарен опит от няколко мандата. Майорът от запаса Емил Христов е наясно с военните порядки и като председател на общинския съвет в Стара Загора, т.е. в един от големите ни гарнизони. ГЕРБ ще разчита изключително много на бившия заместник-министър на отбраната – полковник от запаса Валентин Радев. Той бе и заместник-председател на комисията по отбрана и е със сериозен законодателен актив.     В общи линии бригаден генерал Кольо Милев ще трябва сам да носи знамето на БСП на „бойното поле“. Интересното е, че Милев, който загуби изненадващо кметските избори в Сливен, след един мандат като градоначалник беше поставен доста назад в списъците – на девето място. Благодарение на преференциите се изкачи на второ място и така прескочи прага, за да стане народен представител.

           

Избраният в Пазарджик полковник от запаса Славчо Велков ще бъде полезен по-скоро в другите сфери на националната сигурност, където работят спецслужбите.

По-интересна е прогнозата каква битка ще водят помежду си тези т.нар. военни депутати. Всеки от тях по време на кампанията демонстрираше своята загриженост за състоянието на въоръжените сили и най-вероятно затова са получили тази подкрепа.

Днес няма съмнение, че всеки от тях влиза в парламента, за да направи така, че армията ни да бъде много по-добре осигурена както в законодателно, така и във финансово отношение. Законодателството е станало тюрлюгювеч след толкова много промени в Закона за отбраната и въоръжените сили и другите нормативни актове, свързани с националната сигурност. Достатъчно е само да посочим като пример безумния статут на военните университети.

Докато са в униформи, висшите офицери често са критикували политиците, че не разбират, че не ги е грижа и че действат с армията от лобистки, а не от патриотични подбуди. Днес те вече са политици и най-вероятно ще работят в една комисия, свързана с отбраната. Интересно е да видим какво ще се произлезе от това.

В парламентарната ни практика има доста лоши примери. Добрите намерения често се сблъскват с партийни съображения, партийна дисциплина и забрани за изяви от страна на пиарите. Тези условности след това водят най-малкото до мълчание и страх да се настоява за нещо различно от становището на правителството, ако са управляващи, или на собствената парламентарна група, ако са опозиция. Така че от изхода на битката между новите генерали в парламента ще зависи по-нататъшното развитие на отбраната и въоръжените ни сили.

Ако не се справят със задачата си, офицерите депутати може да се окажат поредното разочарование за армейската общественост. Не е тайна, че въоръжените ни сили страдат от липса на съвременна техника, на ресурс за водене на мащабни учения, но най-големият проблем е липсата на мотивация у хората, които служат в поделенията на армията. Макар да са в запаса, пагоните трябва да продължат да тежат на раменете им. Попрището е ново за тях, но то следва да бъде още една възможност да докажат, че заслужено са стигнали до най-високите нива на военната йерархия. Дали всичко зависи от тях, ще видим.