Стратегията е приета през 2012 г. и замества съществуващата до момента „Стратегия за демографско развитие 2006 – 2020 г.”, т.е. това е инструментът, чиято философия би трябвало да бъде предпоставка за търсенето, предлагането и прилагането на ефективни правни и институционални решения на проблема с депопулацията в българската държава. Този вид стратегии, харти и декларации нямат юридически задължителен характер, а изцяло препоръчителен. Чрез тях не се създават и не се регламентират ясни права и отговорности, а рядко са свързани и със санкции, поради което могат да се определят като soft law. Мартин Диксън е на мнение, че при тях въобще не може да става дума за право, но всъщност принципите им биха могли да се превърнат в право [1], а Фелипе Зерили ги счита за политическа технология [2]. Чрез тези актове обществеността следва да се ориентира за бъдещите намерения на управляващия елит относно преодоляването на който и да било проблем, както и за да може в крайна сметка правото да продължи да изпълнява функцията си на върховен регулатор на социалните отношения и механизъм за социално инженерство.

Проблемът

Множество и различни са причините и факторите, които оказват влияние върху демографските процеси във всяка страна. От една страна, те са продиктувани от националния характер, култура, бит, традиции. Но от друга - глобализираният свят, в който живеем, с всички произтичащи от това позитиви и негативи, дава своето отражение върху вътрешнодържавните специфики. Данните от Националния статистически институт показват, че за периода 2001-2011 г. населението на страната е намаляло с 564331 души, като негативният тренд, започва още в началото на 90-те години. Две трети от срива се дължи на отрицателен естествен прираст, докато една трета се счита за външна миграция. Прогнозите на Световната банка са, че до 2030 г. населението на страната ни ще се редуцира с още 650 хиляди души. Тоталният коефициент на фертилност на една жена в България е 1.57, при необходим минимум от 2.1 за нормалното възпроизводство на населението. Друг фрагмент от демографските показатели е застаряващото население и липсата на достатъчно работоспособни млади хора, които да се влеят в трудовия пазар. Измерва се чрез коефициент на демографско заместване. През 2001 г. 100 човека излизащи от трудоспособна възраст са заместени от нови 124 човека, докато през 2011 г. броят им спада на 74. Най-осезаемо е понижението в област Габрово, където едва 47 човека заместват на трудовия пазар 100 излизащи от него. Огромни регионални диспропорции се открояват в сравнение с област Кърджали, където 100 пенсиониращи се са заместени от 97 нови работници. Високата и преждевременна смъртност също е причина за влошаващите се характеристики на българското население. Тя варира около 25% за лица, които не са навършили 65-годишна възраст, като този показател е сред най-високите в Европа[1]. Естествените фактори раждаемост и смъртност са само едната страна на проблема. Падането на Желязната завеса след 1989 г. и отворилата се възможност за външна емиграция трасират пътя на мнозина българи към изходните контролно-пропускателни пунктове. Техният точен брой е трудно да се определи, тъй като голяма част от тях все още живеят нелегално или нямат адресна регистрация по местожителство. Вътрешната миграция е друг аспект от проблема, който задълбочава социално-икономическите неравенства между регионите в страната. В търсене на по-добри икономически перспективи за себе си и за своите семейства, съществени маси от хора се концентрират в едва няколко от големите областни центрове. Всички фактори взети заедно, водят до обезлюдяване на населени места. Данните на НСИ за 2015 г. показват, че в 159 села на практика не живее вече никой, а в още 1133, или 21,5% от населените места, живеят до 49 човека [3]. Това означава, че по пътя на урбанизацията и на модернизацията градът тотално измества селото от предпочитано място за живот и реализация. Не без основание може да се твърди, че българското село като гръбнак на земеделския сектор от икономиката е в незавидно положение.

Причини за проблема

От социологическа гледна точка най-важният въпрос е да разберем защо имаме този проблем, какви са причините за неговото съществуване и каква е неговата специфика. Това налага да използваме такъв подход, който да ни покаже цялостната картина, понеже, както посочва Арнълд Тойнби, човешките дела не стават разбираеми, докато не се разгледат като едно цяло [4]. Стоян Михайлов систематизира пет категории с потребности, които са необходими за съществуването на обществото и за неговото развитие: 1. Материални блага за задоволяване на материалните нужди; 2. Духовни ценности; 3. Потребност от възпроизводство на хората; 4. Потребност от информация; 5. Обществен ред [5].

        Демографските показатели на повечето от страните в Европа са приблизително еднакви, тъй като негативните тенденции засягат, както високоразвитите и модерни страни от самото ядро на Запада (с изключение на САЩ), така и страни в неговата периферия. В демографията е възприето това явление да се нарича „втори демографски преход” [6]. Не би могло да се изведе само една причина за това, както не би могло да се направят и генерални изводи за всички страни взети заедно. Най-разпространеното клише е, че малките и бедни страни като България, са с най-лоши демографски показатели. То се оборва с бегъл поглед на само един от индикаторите за демографско развитие. Тоталният коефициент на плодовитост на жените в Германия, Австрия, Италия и др. е по-нисък от същия в България. Стойностите на коефициента в нашата страна се движат в една група със страни като Швейцария, Гърция, Румъния и др. [7]Фактологията показва, че икономическите фактори са важни за някои страни, но не са определящи за всички. Комплексността на причините всъщност е и една от пречките за разработване на ефективни мерки за разрешаването му. Ако германци и швейцарци са икономически по-развити, по-богати, радват се на изобилие от образователни и социално-битови възможности, имат улеснен достъп до услуги за отглеждане на деца и качествено образование, то тогава защо раждаемостта е на равнище по-ниско от българското? Отговорите трябва да се търсят в диаметрално противоположни плоскости. Европа и Запада, колкото и обединяващо и добре да звучи, не са единен субект. Проблемите на българина не са идентични с проблемите на британеца, поради което различните фактори действат по различен начин и зависят от неопределен брой други причинно-следствени връзки и обстоятелства. България спада към групата на страните от Източна Европа, в които сходни фактори влияят върху демографската картина. За 26 години българският преход към пазарна икономика остави криминалният си отпечатък върху лицето на българина като му предостави две основни опции – емиграция в чужбина или борба за съществуване в пределите на страната. Докато емигрантите зад граница се превърнаха единствено в числова стойност за политическата ни върхушка и тя практически няма пряко отношение към тях, то в другата част на махалото са направилите жизнения избор да останат в страната в опит да осигурят поне част от потребностите, които Стоян Михайлов описва. През 2015 г. изследване на Института за пазарна икономика констатира, че  относителния дял на бедните в страна е 21%, т.е. около 1,5 млн. души [8]. Освен това, голяма част от населението на страната непрекъснато се сблъсква с перманентна безработица, несигурност на работното място, ниски заплати и пенсии, висока инфлация, влошаващо се качество на медицински услуги, непълноценно образование, орязан достъп до детски градини, ясли и учебни заведения – особено чувствителен проблем в големите градове. Към тези фактори следва да се прибавят още ниските нива на личностна и икономическа свобода, непреодолими корупционни практики на всякакво ниво, несигурност за собственото физическо оцеляване, повсеместно отчаяние и разочарование от политико-икономическите елити и липсата на справедливост. Фрустрацията от несправянето с живота, с пропилените и изгубени години и тежките лишения влияят върху здравния и психологически статус на населението. Това създава усещането, че животът в България не се живее, а се влачи, както се изразява Николай Михайлов [9]. В тази накратко щрихирана ситуация прозират песимистичните нотки на средностатистическия българин. Оцеляването е първият и най-важният му приоритет. Транзитираните европейски ценности, навлизането на западноевропейската култура посредством средствата за масово осведомяване и социалните мрежи напоследък, както и недъзите на капитализма, свързани с прекомерната консуматорска звисимост, са друга страна на медала, която задава съвсем нов тип отношение и нагласа към действителността и към света, в който хората пребивават. Стремежът към осигуряването на определено количество и тип блага предпоставя повсеместно съревнование с околните, а хипотетичният провал се възприема като декласиране, свличане надолу по социалната стълбица и превръщането на индивида в аутсайдер. При все това, че мечтата за „разкошен живот” или поне за живот „като белите хора”, се постига трудно, създаването на повече деца се превръща в бреме. Един нов член на семейството се възприема вече не като ценност, като „божи дар”, а като такава тежест, която е способна да те захвърли в социалната бездна. Подобен тип обяснения са практически неадекватни за страните от Западна Европа. Изследване в Италия и Холандия се опитва да намери отговор на въпроса защо жените в Холандия раждат повече от жените в Италия. Изводите до които стигат авторите на изследването се отнасят към типа роля, която жените изпълняват в съответните семейства. Ниският коефициент на фертилност в Италия (1.33) се свързва първо с все още живите традиции, на които се уповава италианското семейство по отношение на ръководната роля на жената в отглеждането на децата. В Холандия, където раждаемостта е 1.73, отговорността в отглеждането на децата е споделена, важна и ценна подкрепа се оказва от страна на бащата, което облекчава майката и рефлектира неминуемо положително в цялостната нагласа и желание на семейството към създаването на повече от едно дете [10]. Към подобен род фактори трябва да се прибави и силно индивидуалистичния тип мислене на все повече млади хора, ценност, която е ориентирана първо към стремеж за получаване на образование, правене на добра кариера и едва тогава евентуално до създаване на семейство. Предвид факта, че това най-често се случва около 30-та година, често след това и според лекарските предписания, практически е скъсено и твърде опасно биологичното време за продължаване на поколението с още деца. Най-засегнати в това отношение са страни като Германия и Австрия. Закономерности от такъв порядък не подминават и българската младеж, която е подвластна на глобалните тенденции. Елица Димитрова счита, че е налице трансформация на поведенчески и ценностни модели, свързани с формирането на семейство и раждането на деца. Докато в миналото семейството и родителството са били фундаментални ценности и цели в жизнения път, то днес те са изместени от желанието за образование, кариера и т.н.[11] В друго изследване сред първите три ценности, според младите хора, са: да изглеждаш добре – 85%; да бъдеш независим – 80%; да имаш кариера – 75% [12].

До изчерпателност на причините и факторите за влошаващите се демографски характеристики на европейския континент не можем да достигнем. Пишат се анализи, възприемат се концепции, спускат се директиви в борбата с общоевропейския проблем, но в последна сметка всяка страна еднолично решава как да запълни образувалият се вакуум.

Цели и мерки за преодоляване на демографския проблем според „Национална стратегия за демографско развитие на населението в Република България (2012 г. – 2030 г.)”

Независимо от честите сътресения в лоното на европейското семейство и институционалният дефицит за разрешаването на проблеми с мащабите на демографския, то опитите в тази посока не спират. Стратегията, която българската страна се ангажира да изпълнява се основава на няколко основни източника: Зелена книга на ЕК „Посрещане на демографската промяна: нова солидарност между поколенията”; периодичните съобщения на ЕК в тази област; заключения на „Съветите” от белгийското, унгарското и полското председателство; Международен план за действия на ООН по застаряването и Регионална стратегия на Европа към него; Декларация на ООН за целите на хилядолетието; Стратегия „Европа 2020”.

Главна цел, според авторите й, е до 2030 г. да се забави темпа на намаляване на населението с тенденция към стабилизиране и осигуряване на високо качество на човешкия капитал [13]. Това би следвало да се осъществи в условията на макроикономическа стабилност, устойчив икономически растеж, повишаване на икономическата активност, заетостта и доходите на населението [14]. В стратегията са отбелязани дванадесет направления, всяко от които с множество мерки и задачи. Голяма част от направленията и съпътстващите ги мерки имат изцяло абстрактен характер. Една от задачите в Направление 4 гласи: подобряване на стандарта и качеството на живот [15]. Тук се намира разковничето на не един и два социални проблема и квинтесенцията на целия български преход. Останалото са следствия. Има само един детайл, който не е съобразен – задачата е неизпълнима. Причината е, че за да се подобри стандарта и качеството на живот управляващите елити трябва да обявят война на себе си. Тях статуквото ги устройва и на този етап не осъзнават своят интерес социално-политическите механизми да заработят по съвсем нови правила, а докато тe са в състояние да ги направляват, подобряването на стандарта и качеството на живота ще си останат фикция.

При други се наблюдават подчертано популистки нотки. В Направление 6 се предвижда да се разработят мерки и програми за насърчаване завръщането на млади хора, завършили висше образование в чужбина и устройването им на работа в държавната администрация [16]. Макар да няма категорични данни, че завършилите  висше образование в чужбина са по-образовани, по-способни и биха се справили по-добре в работните си ангажименти от завършилите в България, стратегията се опитва да ги фаворизира и да дискриминира останалите.

Трети звучат направо скандално. В Направление 7 се предвижда: разработване на дългосрочна стратегия, с цел увеличаване на участието в дейности за учене през целия живот за всички възрастови групи от населението [17]. В опит да бъде удовлетворен капиталистическият интерес с концепции като lifelong learning, се насърчава гъвкавостта, достатъчната образованост и приспособимост към обществените и социално-икономически потребности с единствената цел - да се служи на капитала. Когато се възприеме безкритично концепцията следват десетки години в търсене на себе си и в прекарване на време в учене на „нещо модерно”. Време, което всъщност е изгубено за създаване на семейство, за продължаване на поколението и пр. Настоящият текст не е критика на капитализма, но социалната цена, която се заплаща в опит за раболепничене пред него, е твърде висока. Практическата полза от lifelong learning концепцията да бъде свързана по какъвто и да било начин с възрастните хора убягва, макар това да не означава, че няма обяснение и за този феномен, чиято цел прозира в друга от мерките в стратегията, а именно - оптимизиране, модернизиране и рационализиране на постоянно нарастващите разходи за здравни грижи с отчитане на потребностите на една по-възрастна работна сила [18].

Някои от очакваните резултати при изпълнение на мерките в стратегията пораждат недоумение: 1. Към 2009 г. население на страната: (7,564 млн.), цел за 2030 г.: (7 млн.); 2. Към 2009 г. тотален коефициент на плодовитост: (1.57), цел за 2030 г.: (1.50); 3. Към 2009 г. естествен прираст (раждания минус умирания):(-27100), цел за 2030 г.: (-38000); 4. Към 2009 г. средна възраст на жените при раждане на дете: (26.6 г.), цел за 2030 г.: (27 г.); 5. Към 2009 г. дял на чужди граждани от населението: (0.3%), цел за 2030 г.: (2%) [18]. Както се вижда от очакваните резултати през 2030 г. от страна с население 7 млн. души, чуждите граждани ще бъдат 140 хиляди души. Очаквано и мултикултурната практика е изцяло копирана от европейските партньори на България. Проблемът с нея е, че тя доказано не функционира, а такова признание беше направено дори от Дейвид Камерън, Никола Саркози и Ангела Меркел. Сляпото следване на този модел ще доведе до цялостна подмяна на структурата на населението в страната, неговата цивилизационна ориентация и ще е предпоставка за потенциални проблеми, застрашаващи националната сигурност. По съвсем различен начин стои въпросът, ако целта е да се постигне положително салдо чрез насърчителни мерки за предоставяне на гражданство на етническите българи от Украйна, Молдова и т.н. Николай Гълъбов е убеден, че тази практика е по-полезна от положителния естествен прираст [20], тъй като би компенсирала напускащите страната хора във възпроизводствена възраст.      По останалите очаквани резултати коментар трудно би могъл да се направи. Когато се изготвя план за справяне с проблем, не се предвижда неговото задълбочаване, а неговото разрешаване. Иначе се губи смисъла от подобен тип документи и механизми за социален контрол, каквито претенции се прокрадват из самата стратегия. За прилагането на политиките, които се предвиждат в нея, се разчита на: Министерски съвет; всички министерства, без изключение; синдикатни дружества; държавни агенции; общини; медии; неправителствени организации. По отношение на отговорността за изпълнението на стратегията то не би могло да са каже много, тъй като ще се окаже, че споделената колективна отговорност е всъщност ничия отговорност.

Първоначалната авторска представа беше, че стратегията ще предложи фундаментални решения за надвисналата опасност от изчезването на българската нация под въздействието на редица глобални, европейски и локални процеси. Точно обратното. Оказа се, че за основополагащи фрагменти от демографската картина като индикаторите раждаемост, смъртност и миграция, стратегията не предвижда и не предлага инструмент, чрез който да бъдат овладени. Очакваните резултати към 2030 г. за тях са в пъти по-лоши, отколкото е текущото им състояние. Ако към това прибавим размиването на отговорността на институциите по отношение на нейното фактическо изпълнение, както и зависимостта от политическата воля на управляващото мнозинство и ниската степен на приемственост, то лесно бихме могли да достигнем до извода, че стратегията всъщност не цели да разреши проблема с демографското състояние на българската държава, а единствено да го замаскира. От тук следва и дефекта наsoft law инструменти от този вид. Пренебрежимо малко са позитивите от разглеждания акт, за да можем да кажем, че обективно отразените социални наративи са уловени от върховния регулатор, а действията по тяхното прилагане ще се окажат решаващи в борбата с демографския упадък.

Литература:

[1] Dixon, M. Textbook on International Law. Seventh Еdition. Oxford University Press, 2013, p. 52.

[2] Zerilli, F. The rule of Soft Law: An Introduction. Focaal-Journal of Global and Historical Anthropology, 2010, №56, 3-18.

[3] Национален статистически институт, Население и демографски процеси през 2015 година. /span>http://www.nsi.bg/sites/default/files/files/pressreleases/Population2015_CV8W6X5.pdf > (20.06.2016).

[4] Тойнби, А. Подбрано. С: УИ „Св. Климент Охридски”, 1992, с. 25.

[5] Михайлов, С. Социологическа система. С: М-8-М, 2010, с. 79-80.

[6] Сугарева, М. Въведение в демографията. С: Авалон, 2004, с. 33-34

[7] Национална стратегия за демографско развитие на населението в Република България (2012 г. – 2030 г.). /span>https://www.president.bg/docs/1352302457.pdfhttp://www.bednostbg.info/var/docs/reports/Risk_poverty.pdfhttp://librev.com/index.php/prospects-bulgaria-publisher/804-2010-01-15-13-38-41http://librev.com/index.php/prospects-world-publisher/316-2009-06-17-08-20-36