Най-разгърната е дейността на Турското национално освободително движение в България (ТНОДБ), което е създадено през юли 1985 г. най-напред под името „Турска национална партия“. Негови инициатори са четирима души от град Толбухин (сега Добрич) начело с учителя Неджметин Хак (Давид Хаджиев). През септември те привличат Ахмед Доган (Меди Доганов), научен сътрудник в Института по философия  на Българската академия на науките. Чрез него те се свързват със съмишленици от село Дръндар, Варненско. Името на организацията „Турсконационално  освободително движение в България“ е прието на събрание на 8 декември във Варна, когато се обсъжда проект за програма, изготвен от Неджметин Хак, взима се решение за членски внос от 10 лева месечно и се приема структура на организацията. Ахмед Доган впоследствие преработва програмния документ, който е озаглавен „Програмна декларация“ и, след като е приет през януари в окончателен вид, е размножен като брошура в 200 бройки и разпространен. Впоследствие „Програмната декларация“ е преведена на турски и един екземпляр е предаден в турското консулство в Пловдив. Документи на организацията са предадени и във френското посолство. Те са предшествани от серия гладни стачки, които тръгват из цялата страна. Всичко започва като защита на поета Николай Колев Босия, член на дружеството, който обявява гладна стачка след интернирането си в Бобовдол. От Ибрахим Рунтов излиза идеята, че за да продължи всичко по-дълго и да е по-ефективно, стачките трябва да са щафетни.

Документът, господин Доган, с който ти си освободен от комунистическия затвор е подписан лично от Николай Колев – Босия?

Първата ми публична изява беше защитата на Колю Босия в ефира на радио Свободна Европа. Чак след това поех известни функции в Дружеството и мисля, че съвестно и с чест отстоях интересите му и поставяните от него задачи. Това Дружество беше извън сценария на реформистите в БКП и не се вместваше в плановете им за социализъм с човешко лице. То трябваше да бъде оглавено от комунистическа агентура и прочистено от създателите му.

Николай Колев е лежал няколко пъти в Старозагорския и Софийския затвор за политическа дейност преди 10 ноември 1989 година. Автор е на вицове и епиграми за Тодор Живков. Известен е с многобройните си гладни стачки, нестандартните си виждания и своенравния си характер. Николай Ганчев Колев, известен като Николай Колев-Босия, е Създател е на първия независим синдикат в страната. Бил е председател на Независимото дружество за защита правата на човека – от юни 1990 г. до юли 1992 г., на 5 юни 1989 Тодор Живков направи изявление, че такива движения трябва да бъдат регистрирани и тогава, същата година ни регистрираха.

Ако трябва ще вземем хиляда от нашите помаци, ще им дадем по една икона и ще тръгнем, казва Ибрахим. Христофор Събев само го прегръща и се разплаква. По-късно ДС ще попречи на организацията на шествието. Няма как обаче да спре протеста на мюсюлманите в България, които след възродителния процес нямат нищо за губене.

Работата на хора като Ибрахим Рунтов ще изведе няколко седмици по-късно по улиците хиляди турци и помаци, които ще направят първите големи протести в България след 1944 г. След тях ще падне и комунистическият режим

Осъден е на три години заради опит за бягство през границата. В затвора не позволяват на баща и син да се видят с едно изключение. Един ден водят Ибрахим пред килията на баща му и няколко надзиратели го пребиват от бой. Рамадан само слуша как синът му вика от болка и не може да направи нищо. Когато Ибрахим излиза от затвора, го вкарват в казармата, този път под името Бисер. От военното контраразузнаване го викат, за да го питат колко имена има всъщност. Колкото ми сложите. Аз съм човекът с 32 имена, като във френския филм отговаря Ибрахим. Бисер обаче не е последното превъплъщение на Рунтов. През 1989 г. той ще смени още веднъж името си, но вече доброволно. Представяйки се като Иван от Сливен, той започва да обикаля България и да записва турци и помаци за членове на Независимото дружество за защита правата на човека, основано година преди това от Илия Минев. Минев се познава още от затвора с бащата на Ибрахим. Там Рамадан Рунтов става близък и с отец Благой Топузлиев и Петър Бояджиев, с когото са в една килия. През 1988 г. Рунтови канят Минев на Рамазан байрам в Долно Изворово, където живеят. Цялото село се събира да слуша легендарния затворник, нищо че той е известен с крайно-десните си убеждения. Минев им говори, че няма от какво да се страхуват, че нищо не разделя християни и мюсюлмани, а борбата е една. Врагът също е един режимът. Идеята да се създаде Дружество за правата на човека възникна още в затвора. Идеята е моя. Съмишлениците ми бяха Асен Андонов и Васил Янков.

.

 В този случай ДАНС и БОП трябва да си свършат работата, но те не желаят. - Да се върнем на предизборната ситуация в България. Забелязва се, че играчът Доган най-много обича да излиза на политическата сцена преди избори? - Ахмед Доган е играч дотолкова, доколкото изпълнява успешно задачите, които са му сведени. Дотолкова той е играч, макар че и той настъпи котето по опашката. Става реч за едри суми, които само Нихат Зия знае къде са. Нихат Зия е онзи бивш зам.-министър на финансите, който заедно с Кирчо Киров, директор на финансовата полиция, катастрофира на 8 декември 2006 г. На 12-ия ден след инцидента Доган се появи по телевизията и заяви, че напуска ръководството на ДПС и се отдава на преподавателска дейност. Но не стана така, защото го привикаха на разговор и, както виждаш, той е още шеф на ДПС. Защо; една от причините е, че трябва да върне парите. Казаха му: връщаш парите и след това можеш да правиш каквото си поискаш. Доган им трябва, върши работа.

Хората в самата БКП разбират, че е дошло време за промяна.Когато тя се случва на 10 ноември, Ибрахим Рунтов вече е стигнал със семейството си в Турция, където преди години е успял да избяга един от братята му. Там Ибрахим участва в създаването на Независим емигрантски комитет за защита правата на етническите турци и помаци в НРБ, който веднага след падането на Живков започва да се бори за освобождаването на стотиците политически затворници в България.

Един от тези затворници е Ахмед Доган, който ще успее да се издигне до лидер на новата партия ДПС. В началото Рунтов се надява, че този човек поне ще иска да си върне на БКП, задето са го вкарали в затвора през 1986 г. Когато се връща в България през 90-та, Ибрахим вижда, че положението е друго. Не ми харесаха нещата нито в СДС, нито в ДПС. Искаха да управляват заедно с комунистите, явно защото повечето от тях бяха бивши комунисти, казва той. Затова Рунтов така и не се включва активно в политиката, а от 95 г. заживява предимно в Турция.

Членове на Дружеството бяха Едуард Генов, Цеко Цеков, Григор Симов, Ангел Грънчаров, Стефан Вълков и др. След кратко време, първите четирима и някои други бяха заточени в различни краища на България, а по-късно и изгонени от пределите на страната. Същевременно органите на МВР и Държавна сигурност заплашили Дружеството и взели решение на всяка цена да го ликвидират.

    След като екстрадира членовете му от България, Държавна сигурност със заплаха предлага същото и на председателя му Илия Минев, т.е. да напусне България. Тогава той им отговаря : « Ние се махайте, вие сте агенти на Москва, ние предадохте България. Моята родина е тук и аз тук ще умра. С тези думи Илия Минев става страшно неудобен за режима и вече се приемаше като национален герой от много потиснати и репресирани. Въпреки всички заплахи и прогонване на членовете му, Дружеството продължи своята дейност.

Ведно с него бе основано и друго дружество – « Клуб на интелектуалците » от Жельо Желев и Блага Димитрова. Българският народ се бе събудил от своя дълбок сън, упояван от 45-годишното управление на комунистите. Борците за човешки свободи и правдини с всеки изминат ден се увеличаваха и процесът на гласност и преустройство вече беше необратим. Аз също бях решил да стана член на Независимото дружество. Но се чудех как да се добера до Илия Минев. Предполагах, че всички пътища до него и неговия дом са под строг контрол на Държавна сигурност. Междувременно западните радиостанции бяха вече съобщили и турски имена : на Зайнеб, Ибрахим и Юсюф Ибрахимови, вече като членове на Независимото дружество. Моят час бе настъпил, въпросът беше как да стигна до дома на Илия Минев в град Септември. Тогава ми хрумна една идея. Реших по телефона да потърся Орхан Пандур от с. Куклен, Пловдивско (вече покойник). С него също се познавахме от Старозагорския затвор. Така и направих. На следващия ден му се обадих по телефона.

-Г-н Орхан, аз съм Сабри от Русе. Интересуват ме фъстъците, вие там в тоя район имате много, би ли ми докарал малко ?

Той отвърна :

-Тук има много, ще ти донеса. Тръгвам с нощния бърз влак Пловдив-Русе, утре сутринта ме чакай на гарата.

Сутринта в 5,30 ч. посрещнах Орхан Пандур на гара Русе. След като си разменихме традиционните поздрави за добре дошъл, г-н Орхан поде разговора :

-Добре направи, че излезе с номера за фъстъците, тъй като телефоните навсякъде се подслушват. Разбрах за какво ме викаш. Българите се събудиха, ред е вече и на нас, българските турци.

-Точно за това те извиках – отговорих аз. – Но този разговор нека проведем на четири очи, у дома. Знаеш, че след съобщението на западните радиостанции наоколо гъмжи от тайни полицаи. Същата вечер, по време на разговора ни с Орхан решихме, че първо трябва да започнем с доверени лица. С хора, които са минали през затворите, решителни и смели. Времената в България тогава бяха такива, че всеки от всекиго се страхува. Предателството и доносничеството бяха водени до нивото на държавна политика. Решихме също, че Дружеството трябва да обхване цялата страна – Делиормана, Добруджа, Дунавската равнина, Кърджалийския край и Тракия. Като начало, за негови членове се спряхме на Селим Сюлейманов, също наш колега от Старозагорския затвор, който тогава живееше в село Бонево – Толбухинско, и на бай Нури Тургут, живущ в Кърджалийско. Тъй като нямахме много време да размишление, трябваше да се действа незабавно. Тогава с Орхан решихме, че той трябва от Русе да тръгне за Толбухин и да уведоми Селим ; от там да продължи на юг и в Кърджалийско да уведоми бай Нури Тургут за уточняване на деня, в който трябва да се съберем четиримата в с. Куклен, в дома на Орхан Пандур. На изпращане от гарата – посока Толбухин, предупредих Орхан, че не трябва да забравя, че е тръгнал да търси пазар за фъстъци.

Илия Минев беше един доказан антикомунист. Твърд, безкомпромисен, на него можеше да се довериш, казва Стефан Вълков, съосновател на НДЗПЧ и 21 години политически затворник. „Всеки народ би бил духовно способен на международната арена, само когато е свободен отделният индивид. Създаденото от нас дружество е с главна цел да освободи български гражданин, па бил той турчин, българин, циганин от страха, който в продължение на 45 години терор в нашата страна, създаде психоза в душата на човека, казва през 1989 г.  Минев в интервю за Би Би Си. Всичко това няма как да се хареса на комунистическата власт. Още през 1988 г. ДС започва арести и изселвания на членове на дружеството. Много от опитите за събрания са спрени с арести и побоища. Започват и експулсирания извън страната. Световно известни.

През януари 1989 г. БКП предприема и първата тотална атака срещу дружеството заради предстоящото посещение на френския президент Франсоа Митеран. С него ще дойдат и много френски журналисти, които искат да се срещнат с български опозиционери, насочени към тях от наши емигранти във Франция. За да предотврати това, Държавна сигурност арестува 13 активисти на НДЗПЧ, сред които и Илия Минев. Извършен е обиск в дома на пловдивския писател и секретар на дружеството Петър Манолов, на когото са иззети документи,  дневници и литературни ръкописи. Пресата е пълна с пропагандни статии срещу дружеството. Вместо да запуши устата на опозицията, този ход на ДС прави НДЗПЧ неочаквано популярно. Заради иззетия си архив Петър Манолов започва гладна стачка. Илия Минев и Стефан Вълков веднага се включват, а западните радиостанции разгласяват всичко. Щафетно се включват хора от цялата страна. „Стана лавина,  казва Стефан Вълков. „За няколко седмици членовете ни станаха хиляди, много от тях турци. Започнаха да протестират международните PEN-клубове, станахме световно известни. В защита на НДЗПЧ застават с имената си Кърт Вонегът, Норман Мейлър и Алън Гинсбърг. Френският печат е пълен с информация за репресиите срещу дружеството и гладната стачка, интервюирани са Илия Минев и Петър Манолов. Разбира се, най-дълго гладува Минев  повече от два месеца. След тях тежи 38 килограма, не може да мърда и мирише на ацетон от метри. Победата обаче е спечелена  под натиска на Запада архивът на Петър Манолов е върнат. „Моят глад беше предизвикателство както към управляващите, така и към обикновения милиционер, към прокурори и партийни секретари. Иначе народът би казал: Щом бай Илия не издържа, какво остава за нас! А народът не заслужава да го превръщат в стадо прасета,  казва по-късно Минев. Нечовешката гладна стачка на Илия Минев и огромният световен отзвук са звездният миг на НДЗПЧ. След като го има примера на дружеството, е далеч по-лесно на други групи да съберат смелост и да се организират в опозиция на БКП. Никой обаче не е толкова прям в политическите си искания като Илия Минев и неговите приближени. Появилите се по-късно Русенски клуб, „Екогласност и Клуб за гласност и преустройство декларират далеч по-скромни амбиции, въртящи се около екологични каузи и подобряване на социализма. Организации на либералната интелигенция, тези клубове нямат особено желание да комуникират  с Минев поради миналото му, неговата радикалност, а и поради страха от репресии. Въпреки всичко НДЗПЧ остава една от най-многобройните опозиционни структури, като постоянно набира нови членове в мюсюлманските райони, където интелектуалците от Клуба за гласност и преустройство и „Екогласност нямат особен интерес. Крайнодесният  Илия Минев не само приема турци и помаци в дружеството, но им дава права на представители в едни от най-големите райони на страната русенски, толбухински, варненски, пловдивски и кърджалийски. „Борбата за човешки права обединяваше българи и турци,  казва Сабри Хамдиев,  съзатворник на Илия Минев и после представител на дружеството за Русе. Според него точно това е безпокояло най-много властта, която в условията на тотална икономическа криза е търсела отдушник в насъскването на българи срещу турци по време на „възродителния процес. Сценарият не успява. Имащи подкрепата на НДЗПЧ и оттам на запада и неговите радиостанции, турците и помаците в България правят през май 1989 г. най-големите протести в историята на комунистическа България, при които има няколко убити и стотици арестувани. Основните организатори са хора близки до дружеството, както и предимно турските организации Демократична лига за защита правата на човека и Виена. Насилията са отразени от всички западни радиостанции. Българските емигранти като Петър Бояджиев, Румяна Узунова и Фреди Фосколо, които разгласяват действията на независимите организации, са притеснени, че легионерското минало на Илия Минев може да повлияе на чувствителните на тази тема европейци и оттам да злепостави цялата опозиция в България. Затова се заговаря за смяна на Илия Минев, който да стане почетен председател на дружеството. Минев обаче не приема подобни намеци и смята, че единствено той може да е водач на организацията. Не позволява никой да оспорва властта му и в същото време е болезнено подозрителен и изнервен след дългите гладни стачки и побои от ДС. Минев дори не е особено доволен, когато старият му съкилийник Стефан Вълков е избран за зам. председател на дружеството. „Илия Минев беше особняк, един много труден характер. Той си знаеше неговото и държеше на водаческия принцип, казва Вълков. От това се възползва Румен Воденичаров, екзотична фигура на химик и планинар, изкачил Хималаите, Каракорум и новозеландските Алпи. Докато българските емигранти се чудят за подходящ заместник на Илия Минев, Воденичаров успява да привлече на своя страна много от членовете на дружеството и постепенно да започне да изземва лидерските функции. Стига се до там, че на 9 август 1989 г. на общо събрание на дружеството, енергичният оратор Воденичаров е избран за председател. „Въпреки че Воденичаров беше човек на ДС, той имаше друг манталитет. Той можеше да говори, да привлича хората, казва Вълков. „Илия все започваше с неговите философски приказки  като заговори за космическия разум и не спира. Не става така. Впоследствие така и не се доказва, че Воденичаров е имал досие. Политическата му кариера обаче е интересна от защитник на човешките права, той преминава на яростни антитурски позиции, изгонен е от СДС и отива при националистите от „Нова зора на Минчо Минчев, осветен после като щатен служител на ДС.

По спомени от: Илия Минев