Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2012 16:16 - Престъпленията по време на комунистическия режим и опитите за тяхното разследване след 10 ноември 1989 г.
Автор: jivko1128 Категория: Политика   
Прочетен: 2132 Коментари: 1 Гласове:
1



  

България до момента не е извършвано подробно изследване, систематизиране и анализиране на престъпленията на комунистическия режим. Този 45-годишен период на страната не е подлаган на задълбочен прочит от професионални историци. За разлика от други бивши социалистически страни в България не беше създаден институт или служба за изследване и документиране на комунистическите престъпления. Острите политически спорове по темата продължават и до днес, но не не допринасят с нищо за проучване на това минало. Извършените престъпления по време на комунистическото управление в България не са широко известни не само на българското общество, но и остават непознати на световната общественост. В подкрепа на тази констатация е факта, че в Черната книга на комунизма, изследваща престъпленията на световния комунизъм (издадена през 1997 г.), на България са посветени 2-3 страници от общо 700.
Разкритията, направени след 10. ХІ. 1989 г. , са дело на отделни изследователи и журналистически разследвания. Настоящият доклад има за цел да обхване най-общо престъпленията на българския комунизъм, както и да очертае линиите на разследванията им от съдебната власт, предприети след 10. ХІ. 1989 г. Съдържанието на доклада е изградено на базата на публикувана в различни издания статистика (в раздела за дейността на т. нар. Народен съд) и на проучвания в архива на МВР (бившата Държавна сигурност), Главно управление на архивите при Министерския съвет - Централен държавен архив и Централен партиен архив, както и в архива на Върховния касационен съд.

ИЗЛОЖЕНИЕ
Престъпленията на комунизма могат да бъдат обособени в няколко групи.
Първата е престъпления срещу личността. Към нея се отнасят убийствата без съд, мокрите поръчки, незаконното лишаване от свобода и насилствено изтръгване на показания.
Втората е съдебно-административни репресии - към нея спадат разправата чрез съдебни органи, изселванията, лишаването от право за свободно предвижване в страната и в чужбина, нарушаване на правото на вероизповедение, престъпления против националното и расовото равенство.
Третата категория се отнася до финансови и екологични престъпления, каквито са създаването на черни партийни каси, изнасянето на национални капитали чрез външно-търговски дружества, облагодетелстване при системата на номенклатурните привилегии и специални възнаграждения на т. нар. правоимащи, както и прикриване на факти, свързани с екологични замърсявания, довели до увреждане здравословното състояние на населението. Към тази група следва да се приобщи и контрабандата на специална продукция (оръжие, боеприпаси, взривни вещества), наркотици и стоки, прикрита зад партийния евфемизъм "транзитна търговия", издигна през1978 г. в официална държавна политика.
Четвъртата група са престъпления, свързани с национално предателство, като опита България да бъде превърната в 16-та република на СССР, участие във военни интервенции и държавен тероризъм, каквото е безвъзмездното подпомагане на леви терористични режими, както и на отделни лица, обявени за международни терористи.
Отделно може да се разгледат и някои документални престъпления, извършени в края на 1989 г. и началото на 1990 г. чиято цел е да се прикрият предишни престъпления на режима, каквото се явява унищожаването на досиетата с дълбоки последствия за разитието на страната и политическите процеси в България след промените

УБИЙСТВА БЕЗ СЪД
Престъпленията на новата отечественофронтовска власт започват още веднага след 9 септември 1944 г. В МВР са формирани специални групи по издирването, заляването и избиването на набелязани за врагове на народа представители на бившата власт. Една от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие печална слава с дейността си в МВР, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба "Културно наследство" към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова (Източник - Христо Христов, "Секретното дело за лагерите", ИК "Иван Вазов", София, 1999).
През първите няколко месеца след 9 септември са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди души. Някои източници сочат цифрата между 30 и 40 000. В други издания, близки до бившето комунистическо управление, като книгата "От девети до десети", със съставител Димитър Иванов, последният началник на Шести отдел на Шесто управление на бившата ДС, тази цифра е значително намалена - около 20 000. За безследно изчезнали в този период са обявени близо 2000 души.

Т. НАР. НАРОДЕН СЪД

Убийствата през първите месеци на "народната власт" са облечени в законова форма с издадената през октомври 1944 г. от правителството на ОФ Наредба-закон за създаването на Народен съд за съденето на фашистките престъпления. Под наказателна отговорност са привлечени ръководителите на монархическия режим и виновниците за извършените спрямо българския народ престъпления от 1 януари 1941 до 9 септември 1944. Т. нар. Народен съд започва дейността си на 19.ХІ.1944 и я приключва в края на април 1945. Субективността на неговите решения е предопределена още с механизма, по който се определят съдиите. Те са назначени от областните комитети на ОФ и от министъра на правосъдието. 60-те областни състава и двата върховни състава в София се произнасят по различни обвинения срещу общо 21 024 души. Издадени са общо 10 897 присъди в 131 процеса. На смърт да осъдени 2730 души, сред които са регентите, княз Кирил, братът на цар Борис ІІІ, повечето от министрите и народните представители от периода след 1941 г. 1305 души получават доживотен затвор. На затвор от 1 до 20 години са осъдени 4348 души, условно - 808. Конфискувани са над 200 предприятия, както и голям брой недвижими имоти и вещи. (Изт. - "От девети до десети", съставител Д. Иванов, издателство, "Захарий Стоянов", София, 2004 г.).След промените по-голяма част от присъдите на т. н. Народен съд са отменени в периода 1993-1998 г. от Върховния съд. Характерно е, че съдът се произнася по индивидуални жалби за преглед на присъдите по реда на надзора от страна на потърпевши или техни наследници без да разглежда издадените съдебни актове по същество, а ги отменя на основата на процедурни нарушения, допуснати още при издаването им

СЪДЕБНО- АДМИНИСТРАТИВНИ РЕПРЕСИИ

Извън дейността на Народния съд в България в периода 1946-1953 г. се провеждат редица политически процеси, чрез които комунистическият режим се разправя с опозицията и извършва чистки в армията, църквата и сред интелигенцията. Политическите процеси се извършват по съветски образец като показания са изтръгвани от следствието след нечовешки изтезания - оставяне на арестуваните без сън, системен побой, горене на нежни части от тялото. Дейността на следствените органи е организирана и поставена под ръководството на съветските съветници, подчинени пряко на дясната ръка на Сталин - Лаврентий Берия, ръководител на НКВД и други разузнавателни и полицейски органи в СССР от 1938 г. до екзекуцията му (1953).
лавното оръжие на БКП за разгрома на опозиционните сили е ДС. Борбата срещу противниците на народната власт след 9. ІХ. 1944 г. е възложена на отделение "А" в ДС към Дирекцията на народната милиция. Неговата основна задача е да разкрива, проследява, арестува, разследва "вражески елементи". В структурата му са обособени групи за борба против анархисти, троцкисти, духовенството, фашистки организации, БЗНС. През 1947 г. отделение "А" прераства в отдел І при Дирекция държавна сигурност. Той води борба с контрареволюционните елементи в средите на политическите партии влизащи в ОФ (без БКП) и опозиционните парти, главно с "БЗНС - Никола Петков"; с разпуснати организации, като "Бранник" и бивши полицаи и офицери. Третото направление са антипартийните прояви сред младежта, интелигенцията, духовенството и държавния апарат. През 1952 г. отдел І е трансформиран в управление ІІІ на ДС, което се запазва до 1963 г. То продължава преследването на същия контингент от противници, който вече е определян като "бивши хора". (Изт. - Архив на МВР (АМВР) - историческа справка за структурата и дейността на Държавна сигурност).
Жертва на съдебна разправа става Никола Петков, лидер на опозицията. През юни 1947 г. неговият депутатски имунитет е отнет, арестуван е през август и осъден на смърт, като на 23 септември е обесен. Осъдени са и други отечественофронтовски партньори като земеделецът Димитър Гичев, социалдемократът Коста Лулчев и др. През 1947 г. се провеждат съдебните процеси срещу редица военни, известни като делата "Неутрален офицер" и Военен съюз, по които са осъдени близо 80 старши офицери. Уволнени са над 3500 офицери, обвинени, че са привърженици на старата власт.
След като поставя под контрол православната църква БКП насочва репресиите към католиците. През 1952 г. в поредица от пет съдебни процеса са осъдени ощо 54 свещенослужители, обявени за шпиони. Четирима свещеника, сред които епископ Евгений Босилков, са осъдени на смърт и екзекутирани.
Под пълен контрол е поставена художествено-творческата и научна интелигенция и всички творчески съюзи. За тях отговаря създаденото през 1967 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП идеологическо управление в ДС (Шесто управление). В приоритетите му влизат "борбата срещу диверсията по идеологическа линия, контрареволюционните, националистическите и други противодържавни прояви в страната, както и борбата срещу различните нелегални организации и групи, терора, изменниците на родината, идеологическото разложение сред интелигенцията и младежта" (Изт. - АМВР, ф. 22, оп. 1, историческа справка за Шесто управление). В началото на 70-те години интелигенцията вече е напълно контролирана. В един от докладите на идеологическото управление от 1972 г. се посочва: "В настоящия момент органите на ДС водят агентурно-оперативна работа за разкриване и пресичане на подривна дейност в средите на българската художествено-творческа и научна интелигенция, наброяваща: В творческите съюзи и културни институти около 9500 души; в Комитета за телевизия и радио, Комитета по печата, СБЖ и други пропагандни институти - 5300 души; в БАН и нейните подразделения - 6700 души и в системата на здравеопазването - 4250 души". (Изт. - АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 3, строго секретна справка на Шесто управление на ДС за "Оперативната обстановка по линия на художествено-творческата и научната интелигенция за 1970 - 1972 г.").
Политическите процеси се използват умело и за разправата с "врага с партиен билет". Процесът срещу зам.-министър-председателя Трайчо Костов и 11 негови привърженици поставя началото на мащабна акция за гонения в партийните редици, която продължава до смъртта на Сталин през 1953. Чистката засяга и самата ДС, и нейния висш апарат. До 1956 г. са уволнени 5108 служители, на практика е подменен целият състав (Изт. - Асенов Бончо, "От Шесто за Шесто и след това", София, 1999). Изключително показателна е съдбата на първия началник на контраразузнаването след 9 септември и на следствените органи Стефан Богданов. Той също е арестуван през 1949 по заповед на Вълко Червенков в обвинение в съучастие в заговора на Трайчо Костов. Богданов, който е с особени заслуги като агент на НКВД в края на 30-те години и създава съветска разузнавателна мрежа в София, Пловдив и Варна, е подложен на жестоки изтезания от доскорошните си подчинени. В изложението си до Червенков Богданов описва чудовищната инквизиция, на която е бил подложен от следователите "алхимици". Той посочва, че по жестокост полицейският терор дори не може да сравни със "сегашния ужас". Пребиван, държан денонощно изправен и буден в продължение на седмици и чрез разтапяне на ставните мазнини следствието иска той да признае, че е подслушвал съветската легация и телефоните на Георги Димитров и Васил Коларов. За да спре непоносимите мъки бившият началник на контраразузнаването "признава", че е получил нареждане от Трайчо Костов да арестува Васил Коларов и Вълко Червенков. В своите спомени, издадени след промените в България, Стефан Богданов пише: "Всички незаконни убийства и "ликвидации" на "класови врагове" се осъществяваха по лични разпореждания на Антон Югов (министър на вътрешните работи, бел. а.) чрез кроткия негов послушник Руси Христозов. Някъде в указанията си за кървав терор той се аргументираше и с личните нареждания на Г. Димитров… Държавна сигурност беше изцяло подчинена на съветските съветници на Берия… Ръководители на най-големите извращения в ДС бяха прикрепените към всяко отделение съветски чекисти." (Изт. - Богданов Стефан, "Две смърти няма, а без една не може", Издателска компания "К&М", София, 1991) За периода 1949-1956 г. над 22 000 души минават през арестите. Изселените след 9. ІХ. 1944 г. семейства са 7025, чиито членове наброяват близо 25 000 души (Изт. - Асенов Бончо, "От Шесто за Шесто", Перник, 1994).

ЛАГЕРИТЕ И ТВО

Втората основна задача, която БКП поставя на Държавна сигурност, е да организира и осъществява въдворяването на опасните за народната власт лица в лагери трудововъзпитателни-общежития ТВО. Незаконните задържания са подпечатани с решение на ЦК на БРП(к) от 17 декември 1944 г., с което на ДС се разрешава да арестува всеки, за когото смята, че е фашистки или реакционно настроен, независимо от партийната му принадлежност. Комунистически лагери се създават без специални решения веднага след 9 септември. Първият лагер е създаден до Сандански - гара Свети Врач, през януари 1945 и просъществува до март същата година (Източникът в тази глава е документалната книга на Хр. Христов "Секретното дело за лагерите", ИК "Иван Вазов", София, 1999 г., в която са събрани всички факти и данни по дело №4/1990 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, установени по време на разследването за лагерите и последвалия процес във Военната колегия на Върховния съд през 1993 г.). След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където функционира до септември 1945. Друг лагер от март 1947 до 1948 е създаден край яз. "Росица" (днешен "Стамболийски") . От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина "Куциян" са въдворявани белогвардейци. През 1948 "Куциян" се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко, до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е организиран легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко, от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.
В архива на МВР са запазени документи за съществуването на секретно място за задържане на лица от ДС край Пазарджик, обозначено като лагер "С" (секретен). Той действа в периода 1947-1949 и се използва за вербуването на различни лица от етносите за нуждите на контраразузнаването, но скоро след създаването му в него започват да се изпращат всякакви хора. През лагера "С" преминават няколко хиляди души, десетки са загиналите. При закриването му по-голямата част са въдворени в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие) Белене, а на 6 души, членове на ВМРО, оцелели от самото начало, им е наложен доживотен арест без съд и присъда, с мотива, че са станали свидетели на убийствата в лагера.
През април 1949 Министерски съвет, с председател Васил Коларов, приема на островите на Белене да се организира ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там. Броят на въдворените през 1949 е над 4500 души. През 1952 в него се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. От тях само 144 са криминални престъпници, почти двойно повече са "разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни".
През септември 1953 Политбюро на ЦК на БКП закрива ТВО Белене. От 1. I. 1954 до 5. ХI. 1956 в България няма въдворяване по политически причини. След народното въстание в Унгария през есента на 1956 Белене отново се превръща в политически лагер, като е напълнено с опасните за комунистическите управници лица. С протокол "Б" №9 от 17. ХI. 1956 Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване на всички обществено опасни лица. В него е записано: "Да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове".
През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО, въпреки че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия, с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. В ТВО остават 166 лица, определени като "непоправими рецидивисти". На същото заседание вътрешният министър Георги Цанков в строго секретен доклад посочва какво трябва да стане с останалите 166 рецидивисти. Той излага пред Политбюро решението, че "за по-правилното и по-ефективно водене на борбата срещу криминалните рецидивисти и хулиганите е целесъобразно да се разреши сега - временно МВР в отделни случаи за лица по много прецизна оценка, които са станали нетърпими за обществото поради многобройните нарушения от тяхна страна на спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни". Предложено е на Политбюро неосвободените 166 лица от Белене да останат на тежък физически труд. Въпреки че няма открито решение на Политбюро, предложението на вътрешния министър Цанков е изпълнено. Въпросните 166 рецидивисти поставят началото на лагера край Ловеч. Съдбата на заточените там е решена с благословията на Тодор Живков след разговор на министър Георги Цанков. Това разкрива стенограмата от заседанието на Политбюро от 5. IV. 1962, когато вече скандалът с лагера тресе партията и Политбюро решава да го закрие. Изказването на Георги Цанков показва, че още през 1959 Живков е бил информиран за новия лагер: "През 1959 ние разгледахме обстановката в страната и дойдохме до заключението, че не ще може да държим лагера Белене. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този лагер. Ако има хора, които са непоправими, да се пратят в затворите. Белене остана за усложнено време. Ставаше въпрос за една група от 500-600 души - какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним наново или да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в Ловеч, където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък физически труд".
Прокуратурата установява, че режимът в лагера е бил изключително тежък. От показанията на оцелелите лагеристи е установено, че дневната норма за мъжете е между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом. Храната обикновено била постна и предимно от зеленчуци. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско, свидетелства: "Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи, бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше..."
Назначената през юли 1990 от Прокуратурата на въоръжените сили лекарска експертиза, заключава: "Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи... Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм..."
Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на лагера край Ловеч сочат, че са действали единствено по устни указания на зам.-вътрешния министър Мирчо Спасов. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 155 души стават жертва на терора в него, за 147 са намерени смъртни актове. В него са изпращани хора заради разказване на вицове, бивши депутати-земеделци и юноши между 16 и 18 години за различни криминални или хулигански прояви. ЦК закрива лагера през 1962 след като двама лагеристи успяват да избягат от кариерата край Ловеч, но са заловени на границата и пред следствието разкриват смразяващата картина на убийствата в трудовата група-Ловеч. Следствието сигнализира ЦК, която съставя комисия за разследване на случая, чиято дейност потвърждава фактите за извършени убийства. Комисията предлага на Мирчо Спасов да се наложи партийно наказание "порицание". В секретната стенограма Живков го защитава: "Той е дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово, питах го: "Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?" Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание."
Търсенето на съдебна отговорност за убийствата започва едва след 10. ХІ. 1989 и обхваща само дейността на последните лагери край Ловеч и Скравена, тъй като за останалите не е открита подробна документация. Следствието е образувано през март 1990 в Прокуратурата на въоръжените сили след публикации в пресата. През април 1990 Народното събрание с председател Станко Тодоров приема поправка в Наказателния кодекс (НК) специално за престъпленията в Ловеч. С нея давностният срок за убийство на две или повече лица е увеличен от 20 на 35 години. Последният комунистически парламент обаче "пропуска" да придаде обратна сила на текста и той остава неприложим. Военната прокуратурата прекратява следствието поради наличието на изтекла давност за извършените престъпления.
Прокуратурата търси и други правни възможности да подведе под отговорност бившето ръководство на лагера и организатора му М. Спасов, но те не се увенчават с успех. Магистратите стигат до извода, че по време на управлението на Живков в НК е предвидено да не се погасява давността при престъпления срещу човечеството, но не и при престъпления срещу човечността. Тази тънка юридическа формулировка води до разминаване с Общата декларация за правата на човека на ООН от 1966, която България ратифицира през 1976 г. Отсъствието на наказателен състав за престъпления срещу човечността се оказва в разрез и с редица други международни конвенции за престъпления против човечеството и изтезанията, към които България се е присъединила. Една такава поправка би се отнесла към Международния пакт за гражданските и политическите права, посочващ, че нищо не може да пречи "едно лице да бъде осъдено за действие или бездействие, което по време на извръшването му е съставлявало престъпление, съгласно общите правни норми, признати от всички народи".
Следващият главен прокурор Мартин Гунев възобновява следствието като търси намесата на Седмото Велико Народно събрание, което сезира да се произнесе по проблема с давността. Той настоява ВНС да тълкува поправката на чл. 80, ал. 1 от НК за увеличения давностен срок. Държавният обвинител формулира три хипотези. Първата е, че изменението се отнася за бъдещи престъпления. Втората, че поправката обхваща всички престъпления, извършени след 1955. И третата, че давността за престъпления като тези в лагерите не е могла да тече до 10.ХІ.1989. ВНС не се произнася и не дава никакъв отговор. По същия проблем Върховният съд отклонява искането на главния прокурор за издаване на тълкувателно решение по казуса. Отказът на Върховния съд е мотивиран с "липса на противоречива практика". Следствието отново е прекратено.
Делото е възобновено наново през пролетта на 1992, след като за главен прокурор е избран Иван Татарчев. Той се разпорежда да бъдат арестувани всички живи бивши ръководители на лагера и надзиратели и повдига обвинение срещу Тодор Живков. През есента на същата година обаче Татарчев прекратява обвинението срещу бившия генерален секретар на БКП. Обвинителният акт на Прокуратурата на въоръжените сили посочва, че са събрани доказателства за извършването на 14 умишлени убийства. Подсъдими са Мирчо Спасов, бивш зам.-министър на вътрешните работи и началника на лагера Петър Гогов, обвинени в длъжностно престъпление, надзирателят Николай Газдов, обвинен за 12 убийства, зам.-началникът на лагера Цвятко Горанов - за 6 (той почива в дома си при мярка за неотклонение домашен арест) и надзирателката Юлияна Ръжгева за две убийства. Пред следствието Спасов прави самопризнанието: "От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние - Политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 бях най-младия заместник министър на вътрешните работи и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч".
На 8. VІ. 1993 състав на Военна колегия на Върховния съд с председател Николай Чирипов дава ход на делото от 48 тома, като определя, че ще се произнесе за давността в края на съдебния процес. Лично главният прокурор Иван Татарчев в съдебната зала пледира за издаването на смъртни присъди на всички подсъдими. Месец след началото на делото 82-годишният Мирчо Спасов почива. През септември 1993 съдът намира, че съществува процесуална пречка за продължаване на процеса (дотогава генералското звание на Спасов по време на извършване на престъпленията дава основание на Върховния съд да води делото), прекратява го и изпраща делото по компетентност на Плевенския военен съд.
Същата година делото е върнато във Върховния съд, но през следващите шест години процесът е миниран от липсата на съдебни заседатели, избирани от Народното събрание. Бездействието на парламента демонстрира безразличието и незаинтересоваността на различните парламентарни мнозинства през този период. Едва през 1999 Народното събрание приема решение за избор на съдебни заседатели. Минават още 20 месеца, докато мнозинството на ОДС гласува избора.
Делото е подновено отново. С решение от 11. VІІ. 2002 обаче Върховният съд го прекратява като в мотивите си посочва стария основен проблем - изтеклата давност. Мнозинствата на СДС в парламента през 1991-1992 и през 1997-2001 не почерпват опит от други страни като Германия, където параментът приема, че за престъпленията, извършени на територията на бившата ГДР по време на режима не може да тече давностен срок.
Единственото наказание за Газдов и Ръжгева е 3-годишният престой в следствения арест, толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч.
БСП като правоприемник на БКП се задоволява с изключването на Мирчо Спасов от партията. Председателят на Държавния съвет Петър Младенов през март 1990 му отнема генералското звание и всички награди за допуснатите извращения в лагерите Ловеч и Скравена. Наследниците на компартията обаче не са се извинили на нацията за извършваните престъпления в лагерите и ТВО-та по време на комунизма.
В България нито едно парламентарно мнозинство досега не е погледнало радикално на проблема с давността, предвидена за най-тежкото престъпление - убийство и не е предложило тя да отпадне като остатък от съветската наказателна доктрина, внесена в българските закони след установяване на комунистическата диктатура.

ВРАЖЕСКАТА ЕМИГРАЦИЯ. НАРУШАВАНЕ НА ОСНОВНИ ЧОВЕШКИ ПРАВА

През всичките 45 години комунистическа власт управляващите в България възприемат емиграцията като заплаха за създаването на реална опозиция вън от страната. Затова в документите на Политбюро и на ДС емиграция е назовавана "вражеска". Понятието "вражеска емиграция" се формира в средата 50-те години като обединява "контрареволюционните елементи", "изменниците" и "невъзвращенците". "Вражеската" емиграция не наброява някаква внушителна цифра. Нейният брой е твърде нисък в сравнение с някои други страни от Източния блок като Полша, Чехословакия или ГДР. От Източна Германия само след бунта през 1953 г. напускат 120 000 души, а от края на Втората световна война до построяването на Берлинската стена през август 1961 г. - 2, 7 млн. души (Изт. - Волф Маркус, "Супершпионин", ИК "Труд", София, 1998 г.). Броят на враговете на комунистическа София сред емигрантите е много по-скромен. В докладна записка до Политбюро от 1966 г. председателят на КДС Ангел Солаков посочва, че като изменници на родината са регистрирани 5933 лица и 372 невъзвращенци (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 64, а. е. 359, решение "Б" №15/27. ХІІ. 1966 на Политбюро на ЦК на БКП "За пресичане възможностите на капиталистическите разузнавания да провеждат подривна дейност против НРБ чрез вражеската емиграция"). В друг доклад до Политбюро МВР обобщава, че от 9. ІХ. 1944 г. до 1974 г. от България са избягали около 10 500 български граждани, без в тази цифра да са включени невъзвращенците от турски произход (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 35, а. е. 4924, решение "А" №399/5. ІХ. 1974 на Политбюро на ЦК на БКП "За даване на амнистия на български граждани, извършили след 9. ІХ. 1944 престъпление "бягство зад граница" във връзка с 30-годишнината от социалистическата революция). Репресиите срещу семействата на политическите емигранти се изразяват с лишаване от основни човешки права. На близките се забранява да напускат страната, нарушена е неприкосновеността на кореспонденцията (Изт. - ЦПА, ф. 1, оп. 64, а.е.168, решение "Б" №8/14.VІ.1952 на Политбюро на ЦК на БКП за разрешение на МВР да проверява кореспонденцията и колетните пратки, разменяни между избягали в капиталистически страни изменници на родината и граждани в страната), осъществява се системен тормоз, а на децата на бегълците е лепнат етикета на неблагонадеждни и им се ограничават възможностите за образование и работа. Важно е да се отбележи, че през януари 1990 г. Политбюро начело с Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов взима решение, с което реабилитира българските емигранти, но само тези които са пострадали по време на Сталинския терор в СССР.

МОКРИТЕ ПОРЪЧКИ

Политическите убийства и отвличанията зад граница са част от методите, които комунистическият режим използва, за да затвори устата на критиците зад граница, след като се разправя с вътрешната опозиция. В архива на ДС в края на 60-те години съществуват документи, потвърждаващи, че ДС включва в арсенала си ликвидирането на противници чрез физическо убийство. Така например, в Шесто управление е образувано дело за оперативна разработка под кодовото име "Гестаповец" срещу лидера на Българския национален фронт и бивш водач на легионерите Иван Дочев. В един от докладите на управлението е посочено, че "има съвместен план с КГБ на СССР, с който се цели да се обезвреди обекта" (Изт. - АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 8, доклад на ІІ отдел на Шесто управление за "Работата по линия на вражеската емиграция през 1972 г.").
През 1974 МВР, ръководено от Димитър Стоянов, успява да отвлече от Дания 59-годишния Борис Арсов, лидер на емигрантската организация Съюз на българските революционни комитети. В оцелялото дело за оперативна разработка срещу него е запазен план за неговото физическо ликвидиране с подробни указания към агента на ДС за начините, по които може да извърши убийството (Изт. - Христов Христо "Държавна сигурност срещу българската емиграция", ИК "Иван Вазов", София, 2000, документална книга, изградена върху секретни документи от разработка №9867/73 "Терористи" на Второ главно управлени на ДС (контраразузнаването) срещу Б. Арсов и на други секретни материали от досието му). Планът за убийство не успява, защото агентът, избран за извършването му, не го изпълнява. В резултат на това Арсов е отвлечен, а след отказа да сътрудничи на ДС в София за разобличаването на "вражеската" емиграция той е осъден на 15 години затвор. Изпратен е в затвора в Пазарджик, където седмица по-късно е намерен обесен на три вратовръзки, след като при настаняването му от него са иззети всички дрехи и предмети. През 1992 Военната прокуратура в Пловдив започва разследване по случая, което не е приключило и до днес.
Четири години по-късно на 7 септември, рожденния ден на Живков, в Лондон в крака на писателя Георги Марков е изстреляна специална съчма с отрова, която довежда до неговата смърт. Най-изявеният критик на комунистическата система и тоталитарния строй в комунистическа България почива на 11 септември, а покушението срещу него се превръща в нарицателно при споменаването на България в Западния свят като страна, извършваща терористични акции срещу инакомислещите си поданици. Седмица преди убийството на Марков е извършено неуспешно покушение срещу журналиста Владимир Костов в Париж, който година по-рано изменя като офицер от българското разузнаване и е осъден на смърт от военния съд в София.
Разследването на убийството на Марков след 10. ХІ. 1989 се натъква на множество пречки. Главната се оказва унищожаването на досиетата на писателя в Шесто управление и Първо главно управление на ДС през януари 1990, възлизащи на 16 тома. За това престъпление на подсъдимата скамейка през 1992 са изправени последният началник на разузнаването при Живков ген. Владимир Тодоров и зам.-вътрешният министър ген. Стоян Савов, отговарящ от 1973 за операциите на разузнаването. Савов слага край на живота си два дни преди съдебния процес. В джоба му е открито предсмъртно писмо в което той заявява, че ДС няма никакво отношение към атентата срещу папата, но нито и дума за случая с Марков. Владимир Тодоров е осъден за унищожаването само на част от 16-те тома досиета на писателя и ефективно излежава 10-месечна присъда. Това е една от малкото присъди постановени от съда за престъпления по времето на комунизма.
През 1993 г. следствието по делото Марков установява, че агентът, натоварен с "неутрализирането" на писателя, живее в Дания. Той е разпитан от представители на Скотланд Ярд и датската полиция. България обаче не представя на Дания поисканите документи за неговото сътрудничество с ДС, за да го съди за шпионаж и месец след разпита агентът изчезва. Въпреки публичните обещания на двама президенти - Желю Желев и Петър Стоянов - по делото не се стига до напредък. Желев неколкократно поставя пред държавното ръковдство на Русия въпроса за предаването на документи на КГБ свързани с България, включително и по случая, но тази политика не е продължена от президентите Стоянов и Георги Първанов. Въпреки публичните изявления на бившия началник на контраразузнаването в ПГУ на КГБ ген. Олег Калугин, че лично Живков е поискал от КГБ помощ за ликвидирането на Марков, бившият диктатор така и не е обвинен.
През 1999 г. в архива на МВР при журналистическо проучване са открити множество архивни документи, потвърждаващи първостепенното място, заемано от Марков в целите на ДС, както и такива документи, които потвърждават неговото убийство в Лондон, неизвестни дотогава на следствието. След публикуването им (в. "Демокрация") президентът Петър Стоянов награждава посмъртно писателя с най-високия държавен орден "Стара планина" І степен. През 2000 г. Софийският апелативен съд отхвърля искането на прокуратурата за прекратяване на делото поради изтекла давност и постановява, че тя изтича през 2008. От 1999, когато е пенсиониран следователят по делото Богдан Карайонов, този случай не е сред приоритетите на следствието и прокуратурата.
Към мокрите поръчки, извършвани от ДС, могат да бъдат причислени и убийствата през 80-те години в затвора в Пазарджик на журналиста Георги Заркин и екскурзовода Володя Наков. Те са съдени за публично изразяване на недоволство от обществения строй, писане на писма до западни посолства и желание за напускане на страната. Смъртта им настъпва в резултат на побой, нанесен от осъдени за тежки криминални престъпления лица, вкарани нарочно в килиите им от ДС, на които впоследствие присъдите са отменени. След промените тези убийства се разследват от военната прокуратура в Пловдив, която привлича като обвиняем бившия началника на затвора в Пазарджик полк. Ангел Топкаров, награден с орден от Живков през 1978 г., но не са доведени до край. Друго убийство, но чрез съд е това на разузнавача Димитър Димитров, разстрелян в Софийския затвор на 7. V. 1986 г. През 1993 г. Прокуратурата на въоръжените сили изправя на подсъдимата скамейка о. з. ген. Петър Чергиланов, бивш началник на Трето управление на ДС (военното контраразузнаване), о. з. ген. Костадин Коцалиев, бивш началник на Главно следствено управление в МВР, полк. Цветан Първанов, бивш началник на І отдел на ВКР и подп. Симеон Спасов, следовател в бившето ГСУ. Ход на процеса срещу тях не е даден.

Т.НАР. ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС

Насилственото преименуване на българските турци бележи един от най-мрачните актове на Живковия режим. Масовите изселвания на български турци съпътства всички години на комунистическия режим. През 1950-1951 страната напускат 156 410 турци, през 1969-1979 г. - 114 420, а през лятото на 1989 - над 220 000. Смяната на имената на българските турци е осъществено през 1984-1985. В обвинителния акт на Прокуратурата на въоръжените сили от 1993 (наброяващ 74 страници) са установени следните факти: "На съвещание на 8.V.1984 в резиденция Бояна Живков е направил изказване, с което е подкрепил представените за обсъждания проекторешения на Политбюро на ЦК на БКП в открит за общо ползване и закрит само за висшия ешалон варианти. В открития вариант Живков предлага "всички партийни държавни и стопански организации да провеждат партийната политика към групата на българските граждани с турско-арабски имена, наричани в документа "български турци" при зачитане на Конституцията". С това решение се набелязат и редица мероприятия за икономическото развитие, патриотичното възпитание и приемането във ВУЗ на младежи от тази група. В него обаче не се съдържат всички мерки и е изготвено допълнително решение, утвърдено с протокол №371/1984 в отдел "Деловодство" на ЦК. С него се набелязват серия мероприятия срещу протурската и проислямска пропаганда, срещу учители "български турци" с националистически и други прояви, за материална и социална подкрепа на браковете между българи и "български турци". В изказването си Живков е подкрепил и двата проекта и е посочил, че по етническия въпрос решенията следва да се изпълняват при пълна секретност. Той допълнил предложените мерки като в изказването си посочил:
1. Да се работи решително за повсеместна и изключителна употреба на българския език. Говорещите друг език, особено турски, да не се обслужват в магазините, другите обществени заведения и учреждения.
2. За успешното решаване на въпроса било нужно настъпление, а не игра. Трябвало за два часа да се изселят някои националисти, настроени протурски. "Българските турци" се плашели най-много от това и то трябвало да се използва.
В заключение извън протокола Живков заявил, че е взел решение за смяна на имената на "българските турци" еднолично, на своя отговорност. Мотивирал се с дългогодишния си опит и неоспорим авторитет на партиен лидер. Той заявил, че на следващия генерален секретар на ЦК на БКП щели да бъдат необходими поне 10 години да набере кураж да реши този опасен за страната проблем. Министър-председателят Георги Атанасов го подкрепил като посочил, че бил назрял историческият момент много целенасочено да се проведат допълнителни комплекси мероприятия да се ускори решително приобщаването на това население и да се завърши този процес.
Едноличното решение на Живков следвало да се реализира чрез партийния апарат на БКП под ръководството на примиера Г. Атанасов и на държавните репресивни органи под ръководството на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов.
На 10.ХІІ.1984 Атанасов и Стоянов получили от Живков указания. Вътрешният министър провел съвещание на ръководството на МВР и заповядал чрез началниците на окръжните управления на министерството да се предприеме преименуването на българските граждани с турски имена във всички окръзи, където има такова компактно население. Министърът се разпоредил да се вземат всички сериозни мерки за пресичане на всякаква съпротива срещу този процес, която би довела до ексцесии, злепоставящи страната пред външния свят (Изт. - обвинителен акт на Прокуратурата на въоръжените сили по дело №1/1991 за възродителния процес) В обвинителния акт е посочено: "Държавното ръководство на НРБ в лицето на обвиняемия Живков избрало следния начин за решаване на въпроса за консолидация на българската нация. Без промяна в законодателството, опирайки се на безконтролната власт на партийния апарат на БКП и използвайки противозаконни репресивни мерки, осъществени от органите на МВР, в условията на информационна цензура, процесът на смяна на имената да бъде представен в страната и пред международната общественост като масово, спонтанно движение на българските граждани с турско-арабски имена".
"Възродителният процес" е отречен от самата БКП с решение на Политбюро в края на декември 1989 г., с което се опитва да излезе от международната изолация, в която България изпада след смяната на имената. През 1991 г. прокуратурата на въоръжените сили повдига обвинения срещу Димитър Стоянов, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Атанасов и Петър Младенов. Делото неколкократно е внасяно от прокуратурата за разглеждане във Върховния съд, но е връщано за доразследване. Формална пречка се намира в необходимостта от разпит на няколко хиляди изселили се български турци, за които държавното обвинение твърди, че са пострадали. Прокуратурата посочва, че Турция не е изпълнила поисканата съдебна поръчка за разпит на въпросните граждани. Единствен жив от обвиняемите е Георги Атанасов.

16-ТА РЕПУБЛИКА

По време на управлението си Тодор Живков отправя две тайни предложения до СССР за приемането на България като 16-та република на съветската империя. Първият път е до Никита Хрушчов през 1963, а вторият до Леонид Брежнев десет години по-късно. Само отказът на Хрушчов е пречката България не само да загуби своя суверенитет, но и да престане да съществува като самостоятелна държава. "Въпросът не е до българския народ, а външнополитически", коментира Хрушчов предложението, чието приемане би довело повече до проблеми за Кремъл в международен план, отколкото до плюсове. (Изт. - Предатели и предателства в българската история", изд. "Български писател", София, 1993, с. 149) Въпросът за присъединаването на България към СССР се обсъжда на пленум на ЦК на БКП на 4. ХІ. 1963 г. Извадки от стенограмата от заседанието разкриват настроенията в ръководството на компартията.
Акад. Тодор Павлов, член на ЦК и на Политбюро: "Да се проведе по този въпрос референдум няма смисъл, но ние трябва да проведем такава кампания, така да разясним целия въпрос, че да няма никакво колебание сред народните маси и решението да бъде прието единодушно".
Димо Димчев, завеждащ отдел "Външна политика и международни връзки на ЦК на БКП: "Никога нашите комунисти не са възпитавани другояче, освен да считат, че Съветският съюз е наше отечество, че Съветският съюз е наше завоевание".
Цола Драгойчева, член на ЦК и председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба: "Още веднъж споделям възторга и радостта да работя като комунист, където ме изпрати партията, за минаването на нашата страна в общото семейство на Съветския съюз и да бъдем една от републиките на Съветския съюз".
Раденко Видински, член на ЦК на БКП: "Може би едва ли ще има по-голяма радост от това да видя своя народ във великото семейство на съветските народи. Поради това не с една, не с две, а с пет ръце, ако имам, ще подкрепя предложението час по-скоро да се влеем във великото семейство на съветските народи".
Лъчезар Аврамов, кандидат-член на ЦК на БКП: "Всички поколения български комунисти, както нашите деди и бащи, така и ние самите, сме лелеели в гърдите си мечтата да превърнем нашата страна в частица от великия Съветски съюз".
Димитър Димов, кандидат-член на ЦК на БКП: "При един разговор с Георги Димитров във Варна Георги Димитров се изрази, че неговият идеал е България да стане член на семейството на великия Съветски съюз. С предложението на Политбюро, изнесено от другаря Тодор Живков, ние започваме фактически да осъществяваме тази мечта."
Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет: "Политбюро смята, че след този пленум не следва под никаква форма да се говори на когото и да било и където и да било. Да не забравяме, че великобългарският шовинизъм е много дълбоко вкоренен в некои среди и хора в нашата страна. Аз не говоря за бившите хора. Имам предвид членове на партията, особено в средите на интелигенцията и в некои среди на младежта. Ние трябва да държим сметка за това. Ние няма да правим сливане от ден до пладне, а навеки, което ще бъде образец за всички страни. Ето защо трябва да се подготвим". (Изт. - "1963 - Отричането от България", ИК "Огледало", София, 1994).
По този повод първият демократично избран президент д-р Желю Желев отбелязва в своите мемоари: "Колко цинично е било отношението на партийната върхушка на БКП към държавния суверенитет на Република България може да се види от едно изказване на Т. Живков от 13 юли 1963 в зала "Георги Кирков" на Партийния дом: "Суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът - щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата" (Изт. - Желев Желю, "В голямата политика", ИК "Труд", София, 1998).
След като Хрушчов отклонява решението на Политбюро на ЦК, през юли 1973 г., когато на власт в СССР е Леонид Брежнев, вишето партийно ръководство на БКП обсъжда приемането на документ под заглавието "Основни насоки за развитието на всестранното сътрудничество със СССР в етапа на изграждането на развито социалистическо общество в НРБ", предвиждащ тотална съветизация на страната. Стенограмата от пренума показва как партийната върхушка въприема постановките, предложени от Живков.
Милко Тарабанов, член на ЦК на БКП и постоянен представител на България в ООН: "Това положение е преломен момент в историческия път на българския народ, бележи нова ера в историческото развитие, създава нови изключителни възможности за бързо изграждане на развито социалистическо общество у нас. Идните поколения ще се гордеят с това дело, ще ни бъдат благодарни, особено на първия секретар на БКП, другаря Тодор Живков. Нищо друго да не беше извършил другарят Тодор Живков освен предлагането и обосноваването на този документ, името му щеше да остане в най-новата история на българския народ, наред с имената на най-заслужилите - Благоев и Димитров, ще влезе в историята наред с творителите (?!!!) на българската държава".
Димо Дичев, член на ЦК и председател на Съюза на активните борци против фашизма и капитализма: "В миналото комунистите не са мислили да създават отделни националистически държави. Не е било възможно да се мисли тогава, че ние няма да бъдем една шестнадесета или седемнадесета държава".
Георги Джагаров, зам.-председател на Държавния съвет и член на ЦК на БКП: "Едва ли е нужно и аз да подчертавам, че и с този доклад другарят Тодор Живков прояви онези качества, които ние отдавна познаваме, за които го уважаваме и обичаме като мъдър и прозорлив ръководител на България, онези качества, които му спечелиха име на един от най-изтъкнатите дейци".
Борис Велчев, член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП: "Единодушното одобрение и подкрепа на "Основните насоки" от ЦК, изразено с бурни аплодисменти, са ярък израз на голямата радост и законна гордост, които ни вълнуват в този момент. Всеки един от нас дълбоко осъзнава, че е извършено едно историческо дело за бъдещето на нашата социалистическа родина - Народна република България".
В същия дух се изказват Димитър Жулев, член на ЦК и посланик в Москва, Константин Теллалов, член на ЦК и завеждащ отдел "Международни връзки", Костадин Гяуров, председател на ЦС на Българските професионални съюзи, Петър Дюлгеров, първи секретар на ОК на БКП в Благоевград, Георги Трайков, първи зам.-председател на Държавния съвет и главен секретар на БЗНС, Димитър Стоянов, кандидат-член на ЦК и министър на вътрешните работи, ген. Иван Врачев, член на ЦК и председател на Комитета по туризма и всички други без изключение, които се изказват. (Изт. - Желев Желю, "В голямата политика", ИК "Труд", София, 1998).
Тодор Живков, първи секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет: "Очевидно не е целесъобразно да се публикува документът, който беше изнесен пред настоящия пленум на ЦК. Не е целесъобразно също така да се представи в този вид на цялата партия. Не бива такъв документ да попада в западните вражески централи, защото ще има да го навиват две години". (Изт. - Предатели и предателства в българската история, с.150-155).
При посещението на Брежнев в България през септември 1973 г. Живков се договаря приобщаването на България към СССР по всички направления и всички сфери от обществено-политическия живот да се запази в тайна: "Ние се споразумяхме със съветските другари да не разгласяваме широко нито документа, приет от юлския пленум, нито нашата съвместна договореност с КПСС да действаме в това направление".
Интеграцията със СССР е първостепенна политика на Живков и след смъртта на Брежнев през 1982 до идването на Михаил Горбачов, който не е така доброжелателно настроен към българския комунистически диктатор, както предшествениците си в Кремъл.
През 1992 след втъпването си в дължност главният прокурор Иван Татарчев заявява в първото си интервю, че ще потърси отговорност за националното предателство от отговорните партийни лица за опитите да превърнат България в 16-та република, както и за насилственото принуждаване на българите в Пиринска Македония през 1946 да се отказват от българската си народност (Изт. - в. "Демокрация", бр. 44, 21.ІІ.1992, интервю с главния прокурор И. Татарчев). До края на мандата си (1999) той не прави това.

ВОЕННАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ В ЧЕХОСЛОВАКИЯ

През 1968 г. режимът в София е един от най-активните участици във военното нападение на суверенна Чехословакия. Решението за участие във военната интервенция след Пражката пролет е взето от Министерски съвет, чийто председател е Тодор Живков със строго секретно постановление №39 на МС от 20.VIII.1968 с мотива "за оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ". България участва в нападението с два мотострелкови полка, които са поставени в подчинение на съветския щаб много преди нападението. Престъпната политика на Живковото правителство е осъдена 22 години по-късно. На 23.VIII.1990, Седмото Велико народно събрание приема специална декларация, с която определа българското участие в окупацията като "недопустим акт на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава" и поднася "своето дълбоко съжаление за участие в тази акция на български войски". Прокуратурата на въоръжените сили през 1992 г. започва разследване, което впоследствие е прекратено без да се повдига обвинение срещу длъжностни лица.

ДЪРЖАВЕН ТЕРОРИЗЪМ

През 60-те и 70-те години България прилага наложената от Москва политика за износ на революция в страни от Третия свят като подпомага безвъзмездно със специална продукция (оръжие, боеприпаси и техника) различни леви терористични режими. Със секретни решения на Политбюро и на Секретариата на ЦК на БКП са отпускани следните "помощи":
На Национално-освободителното движение в Алжир (Централен партиен архив (ЦПА) - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 282 - протокол №6/9.ІІІ.1961 на Политбюро на ЦК на БКП).
На Куба (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 291 - решение №15/2.ХІІ.1961 на Политбюро на ЦК на БКП за безвъзмездно предоставяне на 35 000 карабини и отпускане на кредит в размер на 1, 5 млн. долара).
На Сирия (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 294 - протокол №2/25.І.1962 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване на помощ на "Народното движение за освобождение" и за доставяне на специално военно имущество).
На Република Йемен (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 310 - решение №5/10. VІ.1963 на Политбюро на ЦК на БКП за безвъзмездно отпускане на военно имущество по списък).
На Конгоанското национално-освободително движение (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 337 - решение №12/19. VІІІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за обучение в България, материална помощ и обучение на младежи от КНОД).
На Зимвабве (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 338 - решение №13/19. VІІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за специално обучение, материална помощ и екипировка на младежи от Африканския национален съюз в Зимбабве).
На Венецуела (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 341 - решение №16/12. ХІ.1965 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане на специално инущество на ЦК на Венецуелската комунистическа партия на стойност 300 000 долара).
На Куба (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 352 - решение №8/8. VІ.1966 на Политбюро на ЦК на БКП за приемане на обучение на 30 кубински служители по въпроси на контраразузнаването)
На Гватемала (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 336 - решение №7/7.Х.1967 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване на помощ в оръжие и пари в размер на 5000 на Гватемалската партия на труда).
На Ангола (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 372 - решение №4/15. ІV.1968 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане на безвъзмездна помощ във въоръжение, храни и обучение на стойност 88 317 лв. на Народно движение за освобождение на Ангола).
На Зимбабве (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 375 - решение №7/24.VІ.1968 на Политбюро на ЦК на БКП за оказване безвъзмездна помощ в боеприпаси на стойност 98 960 лв. на Съюз на африканския народ Зимбабве).
На Мозамбик (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 380 - решение №12/28. ХІІ. 1968 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ в боеприпаси и въоръжение на стойност 449 369 лв. на Фронта за освобождение на Мозамбик).
На Лаос (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 386 - решение №5/27.Х.1969 на Секретариата на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ в боеприпаси и въоръжение Лаоската народна партия).
На Ливан (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 388 - решение №7/1.ХІ.1969 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане еднократна парична помощ в размер на 20 00 долара и въоръжение на Ливанската комунистическа партия).
На Лаос (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 392 - решение №3/3.VІ.1970 на Секретариата на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ във въоръжение и медикаменти на Лаоската народна партия).
На Ангола (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 396 - решение №7/11.ХІ.1970 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ размер на 142 200 лв. на Народното движение за освобождение на Ангола).
На Ирак, Йордан, Сирия и Ливан (ЦПА - ф. 1Б, оп. 64, а.е. 398 - решение №9/12.ХІІ.1970 на Политбюро на ЦК на БКП за отпускане безвъзмездна помощ оръжие, боеприпаси и медикаменти за 194 000 лв. на военна организация "Партизански сили" на Иракската, Йорданската, Сирийската и Ливанката комунистически партии).
През 70-те години Политбюро и Секретариатът на ЦК на БКП отпуска безвъзмездни оръжейни помощи на партизански революционни движения в страни от Азия, Близкия Изток, Африка и Централна и Латинска Америка.
През 1992 г. Главна прокуратура образува дело №3 известно като делото за секретните оръжейни помощи на обща стойност 240 млн. лв. По него през са привлечени като обвиняеми 22 бивши членове на Секретариата на ЦК на БКП, сред които бившият премиер Андрей Луканов и бившият лидер на БСП Александър Лилов. Луканов дори е арестуван и престоява няколко месеца в следствения арест на "Развигор". Главна прокуратура повдига обвинения срещу Живков за раздаването на 17 млн. безвъзмездни оръжейни помощи, на Григор Стоичков - 142 млн., Чудомир Александров - 83 млн., Кирил Зарев - 100 млн., Георги Йорданов - 74 млн., Йордан Йотов - 18 млн., Георги Караманев - 131 млн., Огнян Дойнов - 20 млн. (задочно), Александър Лилов - 36 млн. и др (Изт. - в. "Демокрация", бр. 185, 11.VІІІ.1993 и бр. 262, 9.ХІ.1993). Делото е прекратено в края на 90-те години, а Луканов посмъртно осъди за ареста си България в Страсбург, където заведе дело.
В архивите на МВР съществуват доказателства, че по време на комунистическия режим официално София е толерирала някои международни терористи, сред които и терорист № 1 на миналия век Илич Рамирес Санчес, известен като Карлос Чакала. През 2003 г. МВР разсекрети частично по искане на в. "Дневник" делото за оперативна разработка "Рисове" водено от Второ главно управление на ДС (контраразузнаването) срещу Чакала и членове на неговата терористична организация "Световна революция". Секретните архивни материали разкриват, че в началото на 80-те години Карлос Чакала заедно със свои сподвижници е оставян да пребивава многократно в България с мълчаливото съгласие на комунистическия режим, въпреки че е пренасял в багажа си оръжие и взривни материали за осъществяване на своите терористични набези на Запад. (Изт. - в. "Дневник", 18. ХІ. 2003, "Карлос Чакала харесал София за своя база", публикация) Партийните архиви разкриват, че различни решения на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП са задължавали МВР да обучава групи и лица за водене на партизанска война и извършване на саботажни акции от страни от Близкия Изток, арабския свят, както и от Латинска Америка.

ИКОНОМИЧЕСКИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ

След промените бяха предприети няколко разследвания за икономически п



Тагове:   архив дс еврей,


Гласувай:
2



1. zaw12929 - Едно куче като не знае да лае, вкарва вълка в кошарата... стига с комунизма и ФАШИЗМА
11.12.2012 18:18
1. Да прав сте , че не е извършвано подробно изследване, систематизиране и анализиране на престъпленията-- от 1900 до 1989 г не му е дошло времето

2.Написаното по горе "Т.НАР. ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС
Насилственото преименуване на българските турци...
Направо го изтрийте, защото се ползва, като доказателство за осъждане днес на България в Страсбург и ще го плащаме ние днес
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jivko1128
Категория: Политика
Прочетен: 3173171
Постинги: 1691
Коментари: 835
Гласове: 1587
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Декември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031