Алиансът ограничава политическия суверенитет на Стария континент
На 4 април САЩ отбелязаха 73-та годишнина от основаването на НАТО. Алиансът на Америка и Европа, който те наричат най-мощният военно-политически блок в историята. Бележат го, разбира се, и европейските страни. Но ако за Америка това наистина е празник, то за европейците е по-скоро срам и дори заплаха.

През 1949 г. влизането на европейски държави в НАТО изглеждаше логично. Опустошена след Втората световна война, Западна Европа се смята за изключително уязвима за Съветския съюз, както и за потенциалното възстановяване на германската мощ (а с това и на реваншизма). Затова Франция, Англия и осем други западноевропейски държави се съгласяват да призоват американските варяги (и Канада като ремарке към тях) да защитят територията им. Съгласяват се да приемат редица политически ограничения в името на военната защита.

И сега, когато нуждата от военна защита отшумя, политическите ограничения остават в сила. Остават непроменени формулираните много елегантно от първия генерален секретар на организацията лорд Исмей, “основни цели на НАТО – да държим Америка вътре, Германия долу и Русия вън”.

“НАТО продължава да бъде основната институция на присъствието на САЩ в Европа, както и американското управление на европейската сигурност. С помощта на НАТО се изключва възможността ЕС да се превърне в независим полюс на властта, възникването на стратегическа автономия за Европейския съюз. И накрая, с помощта на НАТО Русия се изтласква от европейската система за сигурност, предотвратявайки формирането на обща система за сигурност заедно с Русия“, коментира Дмитрий Суслов, заместник-директор на Центъра за цялостни европейски и международни изследвания във Висшата школа по икономика.

В търсене на стопанин

Разбира се, възниква въпросът: защо Алиансът, който толкова ограничава политическия суверенитет на Европа, не беше разпуснат след края на Студената война? При американците всичко е ясно – никой няма да изхвърли работещ инструмент за контрол върху Европа и нейните ресурси, които са толкова необходими на Вашингтон, за да запази глобалното лидерство. Но защо никоя от европейските страни – членки на НАТО през 90-те години не повдига въпроса, че Алиансът вече не е нужен?

„Европейските страни не го повдигнаха по две причини. Първо, опасенията за Германия – ако американската хегемония в Европа изчезне, тогава ФРГ ще се опита да установи своята по-класическа хегемония. А за европейците американската хегемония е по-приемлива от германската. Второ, по време на периода на Студената война Европа забрави как да носи отговорност за собствената сигурност. Цяло поколение елити е израснало в зависимост от Съединените щати. Елитите, които се наричат “Хомо Атлантикус” и не могат да си представят съществуването на европейски държави без американска хегемония“, обяснява Дмитрий Суслов.

Освен това, ако в края на 90-те години на миналия век невъзможността да се носи отговорност за собствената сигурност се обяснява по някакъв начин с липсата на политически опит, сега, 30 години след края на Студената война, тази неспособност се превърна в истинска диагноза на европейските елити, които се страхуват от суверенитет като от чума.

Дори когато Доналд Тръмп действително хвърли американското лидерство на боклука, германският канцлер Ангела Меркел, най-уважаваният лидер на най-мощната държава в ЕС, не се престраши да го вдигне и реши да изчака идването на Джоузеф Байдън, за да издигне това лидерство със слаби, но все пак американски ръце.

Не е изненадващо, че с подобен подход Европа започна да плаща за съществуването на НАТО не само със суверенитет, но и с животи. В крайна сметка след края на Студената война американският инструмент придоби нови функции, а именно: запълване на глобалния вакум от влияние, възникнал след (временното, но все пак) оттегляне на Русия от световната сцена. Съединените щати трябваше да наложат „либерална демокрация“ на всички други страни – а някои бяха толкова упорити, че разбираха само езика на ракетите и самолетите.

„НАТО беше създадена като отбранителен съюз и не провеждаше настъпателни операции по време на Студената война, но след края на Студената война имаше цяла поредица от мисии извън зоната на отговорност. Включително пряка агресия срещу Югославия и Либия. Участва в операции в Афганистан. Опитаха се да превърнат НАТО в ключов инструмент за използване на военна сила в глобален мащаб, заобикаляйки ООН. Да се създаде, успоредно с ООН, западноцентрична система за използване на тази сила“, казва Дмитрий Суслов.

Няма да има Европа без Русия

Да, в крайна сметка тази практика не беше напълно успешна – в Либия и особено в Афганистан завърши с истинска катастрофа. Отчасти защото САЩ бяха твърде слаби (във всеки смисъл) да водят подобни войни – но отчасти защото европейците започнаха да се събуждат, да вземат калкулатори и да обмислят колко им струва да участват в американски авантюри и какво може да се направи по въпроса. Ето защо, за да не тласка крехките европейски умове в посока на тяхното укрепване, Америка реши да съсредоточи всички усилия на Европа върху решаването на старата, разбираема и позната задача – овладяването на Русия.

Задачите, за съжаление на целия европейски континент, са дългосрочни и в известна степен дори безспорни. В крайна сметка, просто се случва, че НАТО не може да съществува съвместно с Москва.

Да, имаше две алтернативи. Първият е сътрудничество в рамките на обща европейска система за сигурност. Опитаха да вкарат Москва в това прокрустово легло чрез програмата „Сътрудничество за мир“, както и Съвета Русия-НАТО.

Опитите обаче се увенчаха с неуспех, най-вече защото Алиансът вижда себе си като единствен и изключителен стълб на европейската система за сигурност. Всички други институции, включително ОССЕ, са по същество маргинализирани и страните извън НАТО могат в най-добрия случай да играят ролята на носител на снаряди, чиито интереси не се вземат предвид от Алианса.

“Вторият начин беше методът на Льоня Голубков – ставане на партньор в „политическата пирамида“ на НАТО. И такива стъпки бяха предприети с надеждата, че пирамидата ще се превърне в нормална институция за осигуряване на истинска колективна сигурност в Европа. Русия повдигна въпроса за присъединяване към НАТО или поне за превръщането в неформален член на Алианса чрез Съвета Русия-НАТО. Нито едното, нито другото обаче не се получи”, казва Дмитрий Суслов. “Влизането на Русия в Алианса би променило фундаментално баланса на силите в НАТО. Америка вече няма да може да доминира, а за нея това е неприемливо, тъй като Алиансът трябва да остане чисто хегемонна структура, контролирана от Съединените щати. Невъзможно е да си в рамките на НАТО и да не следваш американската хегемония. Дори относително независимото поведение на Турция вече е проблем в рамките на НАТО – какво да кажем тогава за Русия с много по-независима политика и без история на подчинение на никого”, допълва той.

По този начин многогодишните опити да се промени НАТО, да се направи нещо смилаемо и благоприятно за сигурността на континента, не доведоха до нищо. „НАТО не може да не е антируско. Самото съществуване на НАТО като доминираща институция за сигурност в Европа и евроатлантизма изключват Русия и пречат на създаването на обща европейска система за сигурност с участието на Русия. Тоест, това е строго или-или – или система за сигурност с Русия, или съществуване на НАТО”, продължава Дмитрий Суслов. “И докато НАТО свързва Западна Европа и САЩ, Русия, дори хипотетично, не може да бъде член на тази система. Ако Русия изгражда система за сигурност със Западна Европа, това може да бъде или без НАТО, или поне на фона на изоставянето на хегемонията на САЩ в Европа”, допълва той.

В Русия разбират това. Сега бихме искали да бъдем разбрани в Европа. Разбрахме, че и трите политически цели на НАТО, формулирани от лорд Исмей, се превръщат не само в тежест, но и в реална заплаха.

Присъствието на Америка в Европа вече не заплашва европейския суверенитет, а сигурността (вижте конфликта, отприщен от САЩ с Русия на украинска територия, плановете за разполагане на ракети с малък и среден обсег в Европа и прочее). Под сянката на НАТО, в рамките на политиката на Вашингтон за прехвърляне на военно-политическите разходи към Европа, започна процесът на „издигане“ на Германия, включително във военно-стратегическо отношение. Програмата, обявена от канцлера Шолц, предполага рязко увеличаване на разходите за отбрана и настъпателни военно-политически планове (включително разполагане на германски войски в Централна и Източна Европа). И накрая, опитите да се задържи Русия „отвън“ доведоха до нарушаване на всички правила и норми за съвместно съществуване на европейския континент, специалната операция на Русия в Украйна и сериозна политическа и икономическа криза в рамките на ЕС. Европа трябва да разбере всичко това. И много бихме искали да ѝ отнеме по-малко от 73 години

pogled.info